picture

E-Texts

Валери Стоянов
Когато Урания прегърне Клио: Лежерно за историята или Eine Einführung in die Streichholzforschung.

"Историческата наука пред съвременните предизвикателства". Научна конференция, посветена на 70-годишнината на Института за исторически изследвания - БАН, София, 5 декември 2017 г.

Странни са били божествените отношения в Античността. Или по-скоро – представата на хората за тях. Във всеки случай това, което е достигнало до нас като противоречиви сведения не помага да схванем изцяло онова, което древните са мислели, че знаят за Divine Order. Животът им е бил отражение на страстите, капризите и съперничествата между членовете на едно огромно „кралско“ семейство, една монархия par excellence, чиито божествени индивиди се намирали в сложни връзки помежду си. Особен е бил античният свят и неговото „божествено отражение“. Не се знае кой по кого се е увличал и с кого се е съчетавал, за да се постигне тази пъстрота от основни, главни, второстепенни и цяла сурия третостепенни по значение „дивни“ персонажи, които пърхали в небето, по земята, из водите и в подземното царство, въвличайки в забавленията си и отделни люде, за да стане „кръстоската“ още по-преплетена, досущ като по времето на Библейските нефелими. Нищо чудно, че изкушените в митологията древни автори са ни оставили най-различни объркани генеалогии. Всички те обаче са единодушни в едно – от брачния съюз на Зевс с Мнемозина (титанката дъщеря на Уран и Гея, олицетворяваща паметта) произлизат деветте класически музи, покровителки на изкуствата. Понякога се спори за първородството – дали най-голямата е Калиопа, музата на красноречието, епоса и науката, или пък Урания („Небесната“), свързвана с възвисяване на човешкия дух чрез въображението и силата на мисълта, със стремежа към Небето и звездите. Тя е била изобразявана с небесен глобус и сочещ към него жезъл (показалка), смятало се е, че е способна да предсказва бъдещето по разположението на звездите, а в Ренесансова Европа е идентифицирана с Всемирната Любов и Светия Дух, бивайки муза на християнските поети.

Урания е музата на астрономията. Днес това може да изглежда странно, поради издълбаната пропаст между точните науки и интерпретативните такива, сред които и историята. Но някога, когато вдъхновението е играело основополагаща роля за интелектуалния труд, на всичко се е гледало като на изкуство. Навярно и поради тази причина александрийските филолози са разделили Херодотовата „История“ на девет части, всяка от които била наречена на една от музите. Името на Урания носи осмата книга на труда, а това е в съзвучие с подреждането на музите при Псевдо-Аполодор, където най-старшата е Калиопа, а веднага след нея стои Клио.

Клио („Прославящата“) е същинската покровителка на историята. Името, идващо от глагола κλέω („разказвам, прославям, правя прочут“), насочва към едно от разбиранията за същността на историята – да разказва за отминали събития и да прославя нечии дела. Така най-често разбираме историята и днес – затова публиката се радва на юбилейни тържества. Този неин аспект, обаче, в който акцентът пада върху разказа („ще ти разкажа една история“, “I’ll tell you a story”, „Ich erzähle dir eine Geschichte“) и който в голяма степен е запазен до наши дни, прави историята (History, Geschichte) субективно занимание, чиито резултати зависят от уменията на разказвача да представя по подходящ начин разглеждания обект. Тук роля играе и отношението на автора към визираните теми, поради което те често получават противоречиви оценки. Величавите фигури на една епоха могат да се превърнат в злодеи и анти-герои в друга, а описанието да варира от безкритичното превъзнасяне до пълното им заклеймяване. И това важи не само за преломни времена, когато е изключително забавно да се наблюдава как някогашни „славотворци“ бързат да се наредят сред най-активните отрицатели на досегашното в унисон с „новите повели на епохата“. Оттук и разочарованието на неизкушения потребител на исторически писания, недоволен от променящата се картина. Той иска да знае какво „точно“ се е случило и всуе търси да разбере „пълната“ истина, да чуе „окончателната“ преценка за миналото, каквато, уви , историците не успяват да му дадат.

Покровителка на историописанието, Клио е муза и на епичната поезия. Така тя помага да се прославят великите дела на предходниците и те да се запомнят за идните поколения. Затова е изобразявана с калем и разтворен свитък, защото litera scripta manet дори и да знаем, че sic transit gloria mundi. Паисий може да не е съзнавал, че е получил благоволението на музата, но като един същий Омир е следвал нейните стъпки, прославяйки величието на предците, за да пробуди съзнанието на народа и предотврати културното му претопяване. „И Клио е муза!“ – възкликна голямата Вера Мутафчиева. Голяма, защото величието на един човек се определя от сътвореното от него, а не от заеманите постове и натрупаните материални блага. Понякога ми е жал за онези колеги, които зарязват своето поприще, за да станат държавни послушковци – добре заплатени, но все пак слуги на властта. Не трябва да ги упреквам – всеки сам избира как да живее. Но ако Клио е муза, то доколко вдъхновени са нейните свещенослужители? Може би са единици онези, които умеят възторжено да пресъздават отминалите реалности. Освен Вера тук се сещам за Андрей Пантев, чийто стил бегло докосва интелектуалния изказ на Петър Увалиев. При основаването на Хумболтовия съюз в България той ни беше удостоил с присъствието си – тогавашният председател на БАН акад. Ангел Балевски рецитираше свои стихове на немски пред почетните гости от Германия, а на мен ми идеше да целуна ръката на Увалиев за всичко онова, което той олицетворяваше.

Музите са за да вдъхновяват. Клио е запленила царя на Пирея, Пир –синът на Македон (затова ли македонците поставят себе си в началото на човешката история?) и му е родила син Хиацинт. Има и други версии, според които не е бил Пир, а спартанският цар Амикъл и не е била Клио, а Диомеда майката на Хиацинт. Това само свидетелства, колко несигурни са генеалогиите в митологичното време – досущ като субективно обагрените спомени, използвани като градиво за антропологичния подход в историята. Със своята необичайна красота Хиацинт привлякъл любовта на Аполон, но и на Зефир (или Борей). В тези, така актуални днес, среди, чувствата са изпепеляващи. Според легендата, ревнивият вятър (дали „лек“ или „бурен“ все едно) отклонил хвърления от Аполон диск към главата на Хиацинт и го убил, а съкрушеният Аполон сътворил от кръвта на любимия си цветето хиацинт, по нашенски зюмбюл. Още една отлика от либерална Европа, защото в местната патриархална култура турско-персийското название е с женска конотация – „Зюмбюл ли си, лале ли си, гюл ли си“, докато на запад от Будапеща същият хиацинт се асоциира с многострадалния Вертер, пренасочил чувствата си от Лоте към някой себеподобен самотник.

По други извори Клио е майка и на Хименей (той всъщност е детето на Калиопа и Магнет, брата на Македон), или е майка на певеца Лин от Аргос, брат на Пеласг. Това би могло да изкуши някои да търсят „по македонски“ връзката на днешните българи с пеласгите и с Клио, т. е. да поставят в центъра на историческия развой въображаемите предци на съвременните българи. Не, че не го правят, но то е в обсега на изкуствена реконструкция на миналото, в която представата ни за нацията и националната държава се пренася към съвсем различна и неадекватна на съвремието реалност.

Разностранни са версиите за раждането на Лин, учителя или брата на Орфей и съчинител на песните за Дионис и сътворението на света, които той записал с пред-елинските „пеласгийски“ букви. По една от тях той е дете на Посейдоновия син Амфиар и на музата Клио, но обикновено Лин е представян като син на музата Урания от Херакъл, или по-скоро на Урания и Аполон. Неговата дарба предизвикала бащината завист и Аполон го убил. По други данни Урания е майка и на Хименея (както Клио – на Хименей). Това още веднъж показва колко неизяснени са връзките между отделните митологични персонажи – сякаш Божествената Оргия е прокарала пътя към днешния свят, в което вече не се знае кой кого, как или за какво…

Така още в най-древните митологични времена деянията на Урания и Клио често се преплитат, а от тяхното екстатично вдъхновение се ражда плодът на едно (по)знание, съчетало аромата на вселенския безкрай с поезията, обединени в същината на историята. Самото название (от гр. - ἱστορία „проучване; знание, придобито чрез изследване“) вече показва, че в работата на историка (ἳστωρ „познавач, знаещ“) основно място се полага на проучването и проверката на сведенията, а едва после идва разказът (story), облечен в подходяща, било то и художествена форма. Тъкмо анализът на изворовия материал позволява да се очертае по-сгъстена и по-достоверна картина на търсения отрязък от миналото, ограничен в конкретни времеви и пространствени рамки. А доколкото източниците биват от най-различно естество, то така многобройни са и отделните дисциплини, занимаващи се с тях. Така от прегръдката на Урания с Клио се раждат фундаменталните дисциплини на историята, без които тя не може да претендира да е наука. Някога Бъртранд Ръсел твърдеше, че историята въобще не е наука, но се правела на такава чрез фалшификации и пропуски. Настъпилата с времето симбиоза по границата на историко-филологическото познание с редица „точни“ науки, сякаш оборва британския учен и разширява възможностите на Клио да се впише по нов начин в информационното поле на Акаша. Защото помощните (специалните, основните) науки на историята са тези, които я въздигат до пиедестала на истинска НАУКА. Иначе тя щеше да си остане обикновена прислужница (политиците от всички епохи предпочитат тя да е такава), възхваляваща безкритично силните на деня и критикуваща или възвеличаваща своето време, според субективната оценка на автора.

И ако корените на историята като специфично интелектуално занятие се простират до древността, където тя „мери мегдан“ с митологията, епоса, поезията, химнографията и редица дейности, отнасящи се до логичното и интуитивно знание, но също и до изкуството, емоционално пресъздаващо отношението ни към света, то истински научен облик историята започва да придобива едва от 18 в. Това продължително на пръв поглед време е само миг от диханието на Брама, миг от вечността – толкова трае оплодителният проблясък в прегръдката на божествените сестри.

1681 г. се приема за рождената дата на помощните исторически науки. Не че техни кълнове на практическо ниво не са съществували и преди. Наред с митологичните сюжети нашите най-ранни „предшественици по призвание“ са си служели с описанията на чужди страни и народи, на техните нрави и обичаи, на запомнените по-важни събития, получени от разказите на очевидци или предадени по косвени източници. Тези често непроверими сведения са били вплитани в историческия разказ и после предавани (с повече или по-малко изменения) от автор на автор, защото още тогава се налага „добрата практика“ ученият да цитира ползваните от него извори, дори когато ги е допълвал или променял. С течение на времето по-късните автори се позовавали на своите предходници – те са вмъквали цели абзаци от впоследствие загубени произведения, като с това са запазвали за поколенията частици от градивото на човешките духовни търсения. Продукт на цивилизационното развитие са били и писмените актови материали, откъси от които са цитирани в хрониките и при описание на династичните истории, а и въобще на универсалната църковна история. Тяхното подправяне през средните векове с цел потвърждаване на стари или придобиване на нови права, е породило след Тридесетгодишната война истински сблъсък между подкрепяните с грамоти претенции за владения и привилегии, останал в историята с названието bella diplomatica („дипломатически войни“). Практическите нужди на съдопроизводството от експертиза върху автентичността или фалшивостта на представяните в спора документи довело до създаване на правила за критика на писмените актове, както и въобще на старата книжнина. Така през „ранното Ново време“ на мястото на сляпото доверие в писменото слово, та било то и Божието, се появява критично отношение към заобикалящия ни свят – зачатъкът на всяка наука. Ако проверката е „майка на знанието“, то до нея се стига едва след скъсване с догмата и повдигане на недопустими преди въпроси, чиито отговори разширяват хоризонта на познанието. Критичният метод прониква и в теологичните среди – проверява се историята и дори автентичността на текстове от Светото писание, което още повече задълбочава пропастта между двете „крила“ на Християнството – западното, търсещо научни потвърждения за Божието величие, и източното, заклеймяващо като „отстъпление от вярата“ всяко изречено съмнение. Така, както това се прави все още в Ислямския свят.

В „науката за миналото“ всеки факт е относителен. Също определящата го хронологична рамка. Още преди 1681 г. отделни учени се занимавали с изработката на правила за установяване достоверността на писмените свидетелства. Но едва задълбоченият труд на Жан Мабийон поставя началото на научната дипломатика и палеография, а с това въобще и на помощните исторически науки. Впоследствие са публикувани и други трудове по дипломатика (която от помощна юридическа се превръща в помощна историческа дисциплина) и палеография (основно латинска), започва обособяването на генеалогията, хералдиката, сфрагистиката и историческата хронология като отделни научно-практически области; с времето от историята се отделят археологията и етнологията, възникват и редица други специфични ареали в изучаване на изворовия материал, които дават началото на нови и нови специални науки на историята.

Една бегла съпоставка със случващото се по същото време из нашите земи само доказва отдалечеността на Балканите от общоевропейския развой и обречеността им да догонват в развитието си постиженията на европейската култура. Когато в 1681 г. се появява работата на Мабийон, съдържаща и редица офортни изображения на меровингски документи (а това вече задава стандарта за бъдещите извороведски проучвания), в България все още не е избухнало Чипровското въстание, едва след чието потушаване част от по-активните и осъзнати българи католици се изселват в пределите на Австрийската империя. Близо 80 години по-късно св. Паисий подработва своята история по издирени от него и чужди извори. Тогава, ползвайки в руски превод знаменития труд на Мавро Орбини за „Славянското царство“, той определя автора като „някой си Мавробир, един латинец“. Каква по-добра илюстрация за отдалечеността на двете християнски цивилизации (източната и западната) една от друга! Но ако ние назнайваме нещичко за „Мавробир“, то на запад от Калотина за Паисий се сещат само единици специалисти по славянска (и българска) история, литература и култура. Такава е орисията на малките народи – да изучават делата на „големите“, без реципрочност. Това обаче им разкрива шансове, каквито „големите“ не притежават. Защо ли после се изненадваме на глупотата на „стандартните“ представители на днешните велики нации? Не, че нашите са много по-различни… Все пак да не забравяме, че „онези“ са продукт на идеята за консуматорското общество, към което ние се приобщаваме. И че, когато техни предци са разкривали нови хоризонти, когато са насаждали своята култура из всички краища на света, строили са архитектурни чудеса и са създавали нови и нови машини, нашите са предпочитали да лежат на сянка край изстудена в поточето любеница… Един друг поглед към проблема за „Турското робство“.

Деветнадесети век е може би „класическият век“ на историята – тогава, усвоили критичния подход към миналото и неговите извори, търсачите на ретроспективни знания се опитваха да установят закономерностите в историческия процес, а позитивизмът бе на път да възвеличи историята като сравнително обективна наука. Разочарованието от постигнатите резултати, обаче, подсилено от стреса, съпътствал разрухата през двете световни войни, допринесоха за залитането в другата крайност и до надценяване на субективния момент в миналото. Днес историческата наука, такава, каквато я познавахме доскоро, все още привлича вниманието на широката публика, но отдавна престана да бъде „крепост на високото знание“. Зидовете са порутени, принцесата похитена, съкровището от разбития трезор – замъкнато в незнайна посока, а из тесните лабиринти на обителта се скитат варвари лаици, огласящи своята собствена „истина“ за отминалото време. Историята отстъпва все повече на „пръкнали се“ от нея научни дисциплини, задоволявайки се с ролята на гарнитура и предястие към основните блюда на политологията, социологията, културология, етнология, антропология. И ако за „инсайдера“ това не е забележимо, то още по-лошо за него! Защото, ако не се адаптира към новите повели на времето, ученият историк ще остане „аутсайдер“ и ще изпадне от потока на този така стремглаво променящ се свят. Или пък може би не? Кой знае, може махалото на Фуко да се устреми отново в противоположната посока и от съчетаването на „субективистичния“ опит с този на проверимите в резултата „точни“ науки да се породи една нова визия за историята не само като фундаментално интерпретативна, но и като приложима на практика (експериментална) наука? Бъдещето понякога поднася неочаквани решения на привидно „забатачени“ казуси.

* * *

Мислех да пиша за спецификата на помощните исторически науки и за ролята на Института при тяхното развитие в България, но текстът пое по свой път и тази му фриволност не ми остави алтернатива, освен да следвам отраженията на смътно проблясващите мисли. Защото често възприемаме по-цялостно сенките на невъплътените истини, отколкото стъпките по пясъка на времето, очакващи да бъдат заличени от океана на вечността.

Когато новата българска нация се нарежда сред малкото държавнотворни в света, нейните най-добри интелектуални представители съумяват да стъпят на раменете на европейските гиганти и да догонят духовните постижения, включително в сферата на историческата наука. Тя става едно от водещите направления в основаното преди Освобождението Книжовно дружество – бъдещата Академия на науките. Изтъкнати членове на БАН – гордостта на тогавашния научен елит – дават приноса си за разкриването, критичното осмисляне и обогатяването на историческото изворово богатство. Разбира се, отначало акцентът е върху практическите занимания с конкретен тип извори, но натрупаният обработен емпиричен материал създава условия за последвало издигане на проучванията на още по-високо теоретично ниво. Така в следосвобожденския период и през годините на Третото българско царство се поставят началата на занимания в сферата на редица помощни науки като славянската и гръцката палеографии, османската палеография и дипломатика, нумизматиката, сфрагистиката, епиграфиката. Това време е запечатало имената на плеяда големи учени, допринесли за обогатяване на изворовия фонд на българската историческа наука. Но тези езиковеди и историци, археолози и литературоведи, слависти, българисти и тюрколози, които са разчитали, издавали или коментирали стари текстове (ръкописни и документални) или са извличали данни от достъпния им нумизматичен и епиграфски материал, са си останали вещи ерудити, несъмнено полезни за обогатяване на изворовата база, без обаче да се решат да систематизират своя опит и натрупаните теоретични познания от работата със съответните източници. Може би и защото такива тогава са били повелите на времето – преди всичко да се издирят, опишат и издадат изворите за родното минало, а чак след това да се пристъпи към тяхното осмисляне като самостоятелен изследователски обект.

Едва след Втората световна война, когато с настъпилия политически обрат, потърпевши на който стават утвърдени български учени като Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев, Иван Венедиков и много други, част от които загубват позициите си на университетски преподаватели и се насочват към други поприща, едва тогава се появява и първият труд в областта на помощните исторически науки – отпечатаните на циклостил „Лекции по архивистика“ на И. Дуйчев. (1949/1950). В тях наред с важни практически наблюдения и съвети към бъдещите специалисти архивисти, е предложена информация за структурата на средновековните документи, представяща за пръв път у нас основите на дипломатиката. Нова стъпка в областта е публикуваната през 1966 г. монография на Борис Недков по османотурска палеография и дипломатика (вторият том, съдържащ подбрани османски документи и речник на основните термини, излиза почти десетилетие по-късно), която става ценно помагало за всички османисти в страната. През 1960-те години се наблюдава поредно отпускане на хватката на комунистическия режим. Започналата със смъртта на Сталин и потушаването на унгарската революция политика на „размразяване“ в обществено-политическите отношения добре рефлектира във всички духовни сфери на българското общество – не само в изкуството (в своеобразната реабилитация на абстракционизма и джаза), но и в хуманитарните науки – тогава са „златните години“ на българската османистика. Постепенно все по-голямо внимание започва да се обръща на българските старини, а с възхода на Людмила Живкова неимоверно растат и възможностите на старобългаристичните, траколожките и другите етно- и национално обагрени области за преекспониране на „миналото величие“.

Още през 1964 г. някогашната „Секция по история на балканските народи“ към Института по история при БАН прераства в самостоятелен „Институт по балканистика“, който чрез основаната година по-рано „Association internationalе des études sud-est européenes“ се превръща в живата връзка на българската мисъл с европейската хуманитаристика. От самото си начало „балканистиката“ е оглавена от Николай Тодоров, “скътал под крилото си“ младата завършила история Людмила Живкова, която тепърва щеше да се развихря. Друг неин преподавател, Александър Фол, застава начело на създадения през 1972 г. „Институт по тракология“ при БАН. Л. Живкова реабилитира редица заслужили учени от по-старата генерация (И. Дуйчев, В. Бешевлиев) и поощрява старобългаристичните и [пра]българистичните изследвания – от 1977 г. започва да излиза сп. „Старобългаристика“, а от следващата година се появява и сп. „Проблеми на културата“ като орган на „Научноизследователския институт по култура“, приютил сред многото си ентусиасти и бъдещия „пръв демократично избран президент“, д-р Желю Желев. Приблизително по това време и във връзка със същата политическа конюнктура е основан Сектор „Помощни исторически дисциплини“ като самостоятелно звено в рамките на „Единния център по история“ при БАН, равнопоставено на останалите „исторически“ институти (1973). Неговият ръководител, Кънчо Георгиев (1927-2006), произлизащ от архивистичните среди, също дължи институционализирането на звеното на благоприятната си връзка с тогавашната „първа дама“ на режима. Контактите с най-високопоставени среди облагодетелстват появата и на други научноизследователски звена – секцията по „История на България при социализма“ с ръководител Мито Исусов (1972), „Кирило-Методиевския Научен Център“ с директор Петър Динеков (1980), секцията по „Обща история“ на Института по история, основана от Константин Косев (1981), Центърът по културознание на СУ, създаден от Николай Генчев (1981) и др.

Сектор „Помощни исторически дисциплини“, на който правоприемник е Секция „Помощни исторически науки и информатика“, имаше за мисия да разработва тези области на знанието с оглед на методологичните проблеми, проявяващи се при работа с отделни видове извори. С времето той се превръща в основно научно звено в страната, ангажирано с фундаменталните науки на историята. Наистина, след обособяването на Историческия факултет на Софийския университет (1972) към него е основана и катедра по архивистика и помощни исторически дисциплини (сегашната Катедра по „Архивистика и методика на обучението по история“), но, както личи и от названието, акцентът на нейната дейност е по-различен. Затова малко странни изглеждт появилите се през годините недоразумения между представители на двете сродни звена, обясними най-вече с лични пристрастия по опазване на „собствения професионален терен“. По-късно курсове по една или друга специална историческа наука започват да се водят и в други висши училища, без обаче те да бъдат институционализирани.

Постепенно Секторът „покрива“ основни области от помощните науки като теоретично изворознание (К. Георгиев, А. Запрянова, А. Патерински), археография (К. Георгиев), славянска палеография (М. Димитрова), гръцка палеография (И. Пенева), османотурска палеография и дипломатика (В. Стоянов), българска дипломатика (В. Стоянов), историческа метрология (М. Веков), изворознание и историческа демография (П. Пейковска), генеалогия (А. Запрянова, Й. Гешева, М. Веков), хералдика и сфрагистика (А. Магаева). С разширяване на изследователския интерес към други гранични области на хуманитаристиката, в звеното се поставя началото на проучвания и в сферата на историческата етнология, антропология и етнополитология – чрез насочване към китайската проблематика (М. Малинова Тиен) и евразийските конни народи (В. Стоянов), което води до обособяване на „куманологията“ като нова комплексна дисциплина. От 1979 г. Секторът се сдобива и със свой периодичен орган – едноименната поредица „Помощни исторически дисциплини“, която през 80-те години започва да бъде индексирана от „American Historical Abstracts“. Тя успява да съдейства за интеграция на специалистите в областта, като обнародва материали по отделни помощни науки, представя тяхното състояние по страни, разглежда и връзките им с други области на познанието. След известно прекъсване през първите десетилетия на прехода поредицата започва да излиза отново, но с по-различен облик и съдържание, отговарящи на променените условия. За своето над 40-годишно съществуване звеното е осъществило значителна изследователска дейност. То стана средище освен това на подготовката и издаването на сп. „Родознание/Genealogia“ като орган на Българската генеалогична федерация „Родознание“. Така Секция Помощни исторически науки и информатика, покрай ролята си на център за проучвания в сферата на теоретичното изворознание, се превръща и в средоточие на работите по българска генеалогия (една отколешна мечта на нейния „доайен“, доц. А. Запрянова). Можем само да се надяваме, с времето от нея да произлезе и едно „ядро“ по извороведски насочени проучвания върху историята и културата на народите от Средна и Източна Азия и техните взаимоотношения с околните седентарни цивилизации, а също и нов отправен пункт за реализиране на „дигиталната история“. Евентуално чрез привличане на вече изградени специалисти в областта, и/или чрез допълнително разширяване на периметъра на научния интерес.

Едва ли тук е мястото да оповестявам научните постижения на звеното, от което се изискваше да „привнесе“ чуждия опит и да помогне за неговото разпространение и усвояване на българска почва. Това правеха членовете на колектива – всеки в своята научна област. Освен благородната задача, някои се опитаха да разширят своя собствен хоризонт на познанието, като се извисят над досегашния опит и предложат нови решения по наболели проблеми на отделни помощни дисциплини. И тъкмо тук се прояви амалгамата от натрупаното практическо познание в съчетание с мотивацията за „сътворяване“ на неоткрити още полоси. Един от примерите е на основателя за звеното Кънчо Георгиев – вижданията му по археография и изворните дисциплини на историята бяха свеж полъх в закърнелия поглед към естеството на историческите науки. Другият е на неговия приемник, опитал се да „сътвори новости" както в областта на дипломатиката, така и във връзка с конните степни народи (основно куманите), анализът на чиито проучвания доведе до полагане на основите на цяла комплексна дисциплина. Не мога да не отбележа също изключителните заслуги на Антоанета Запрянова. Тя с основание може да се смята за съосновател на Секцията, защото през нейните ръце премина подготовката и издаването на поредицата Помощни исторически дисциплини, различните аспирантски конкурси и многобройни научни мероприятия, в които тя дейно участва. Редица са нейните изследователски приноси. Но може би сред най-значимите е опитът за типологизация на помощните исторически науки, групиращ дисциплините според естеството на изворовия материал и тяхната функционалност. За българската историография той се доближава до онова, което в Германия представлява трудът на Ahasver von Brandt „Werkzeug des Historikers: eine Einführung in die historischen Hilfswissenschaften“,* претърпял от 1958 г. досега десетки преиздавания. Разработената от Запрянова типологизация не е така „изчистена“ в групирането, но тя включва далеч по-голям брой, включително „нетрадиционни“, дисциплини. Неслучайно текстът на тази публикация е намерил място в подготвената под ръководството на Адриана Нейкова от СУ „Дигитална библиотека по архивистика и документалистика“ (2012).

Типологизацията съдържа и някои дискусионни аспекти. Преди всичко е въпрос на конвенционално разбиране, доколко употребата на атрибута „исторически“ е достатъчно основание за приемането на отделна област на познанието като „помощна историческа дисциплина“. Е ли историческата библиография, например, помощна наука на историята със собствен обект на изследване и собствена методология (например по изучаване на старите книги) или това си е просто библиография на трудове по история? Същото се отнася и до много други дисциплини, определяни като „исторически“. Не бива – разбира се – да се забравя, че развитието на науката се формира от взаимодействието на двата противоположни процеса на дезинтеграция и интеграция, разделяне и натрупване, обособяване и сливане, ин и ян, което намира отражение в основните методи на изследване – методите на анализ и синтез. Затова, колкото и кощунствено да прозвучи, за всичко може да се „създаде“ наука – достатъчно е да има обект на изследване и методология, с която то да бъде проведено, очаквани резултати и не на последно място – средства и „луди глави“ (понякога – „лудите глави“ са си самодостатъчни).

Нека в кръга на шегата да си представим такава важна за домакинството наука за кибрита и ползата от него – „кибритология“ като част от широката област на енергетиката, но имаща допирни точки с химия и физика, а също с антропология, социология, изкуствознание (във връзка с художественото оформление на етикета), литературознание (то ще проучва кой какво и как е писал за кибрита), езикознание (изучаващо разните названия на кибрита в съпоставителен план, вкл. „драсни-пални-клечица“) и пр. Връзката му с историята е от особена важност, защото кибритът се е появил в дадено време, измествайки по-архаични средства за палене на огън, и е претърпял значителна еволюция по вид и качество, преди да отстъпи на запалката като по-функционален инструмент. Тогава каква би могла да е ролята на историята на кибрита – като дял от сферата на изучаването му въобще или отделна дисциплина на име „историческа кибритология“? И с какво би допринесла тя за благото на едно бъдещо общество, в което не се знае, дали кибритът въобще ще се използва? Този проблем, който може да наречем „синдром на Streichholzforschung“, само свидетелства за опасността от неконтролираното роене и дробене в науката, осъзнато още навремето от Джонатан Суифт и отразено по блестящ начин в сатирата му за Гъливер и жителите на летящия остров. Оставям настрана спекулациите с установените от островните астрономи спътници на Марс, открити над 150 години след отпечатване на книгата на великия ирландец. Дали все пак не е по-добре да позволим на науката да се развива по собствените си закони, вместо да опитваме с административни средства да търсим „принадения ефект“?

Друг повод за размисъл предлага последният дял в типологизацията – там като помощни на историята са отбелязани също „дисциплини с най-общо евристично значение“, сред които откриваме: „теория на системите, математика, теория на комуникациите, теория на програмирането и електронноизчислителните технологии“ и др. Ако проявим разбиране към поместването на физико-химията и математиката сред помощните науки и тук видим по-скоро възможните гранични полоси на изброените области и историята, ще забележим прогностичния елемент в цялата схема. Защото с усъвършенстване на IT-технологиите и стремителното им навлизане и в хуманитарния сектор, пред историческата наука и нейните дисциплини се откриха немислими преди хоризонти. Пред очите ни възниква направление дигитална история като част от дигиталната хуманитаристика, чието място е сред помощните исторически науки! Неговите корени се проследяват до 70-те години на миналия век, когато в рамките на дебата за бъдещето на историческите дирения се предприемат и опити за основаване на помощна дисциплина, която да се занимава с електронната обработка на данните в историческата наука. Тогава тя така и не възникна, но идеята продължи да витае във въздуха и след десетилетия на ускорено развитие в IT-сферата днес отново се поставя въпросът за необходимостта от дигитална помощна наука по отношение на историческите изследвания.

Проблемът е изключително сложен, защото тук става въпрос не само за практическото използване на дигитални инструменти при акумулиране, съхраняване, анализиране, визуализиране и представяне на историческа информация (това, което от десетина години се прави в рамките на една вече обособена „дигитална история“), но и понеже такъв път на развитие предполага по-тясно сътрудничество между историци и програмисти или по-комплексна квалификация на самия изследовател на миналото. Така както днес сами си пишем текстовете на компютъра, заменил някогашната пишеща машина, а не предаваме ръкописа на специалист машинописец по маниера от тоталитарни времена, така в бъдеще професионалният историк ще трябва да умее да ползва не само текстобработващи, но и редица други софтуерни продукти, дори да има базови познания по модифициране (ако не и създаване) на подходящи за работата му нови дигитални инструменти. Такава е „повелята на времето“. И ако към момента дигиталната история се свързва все още с дигитализирането на данни, библиографии и издания, със създаването, поддържането и ползването на дигиталните библиотеки и архиви, с „омрежовяването“ на учени-хуманитаристи, работещи по сродна проблематика (сиреч създаването на научни дигитални мрежи в областта на историята), с визуализиране продуктите на изследване (чрез уеб-сайтове и уеб-страници, съдържащи набор от база-данни, графични изображения, схеми и диаграми, също аудио, видео и текстови файлове, които изясняват различни страни и аспекти на разглеждания въпрос), сиреч с използването на възможностите, предоставяни от IT-технологиите за методологичното обогатяване на изследователския процес и по-комплексното представяне на получените резултати, то в качеството на помощна наука дигиталната история би трябвало да се концентрира също върху анализа и критиката на дигиталните извори и подработване на подходи и методи, които по-добре да отговарят на новите начини за работа със и осмисляне на историческата информация. От заниманията в сферата на дигиталната история като ПИН се очаква също да се достигне до формулирането на нови, непоставяни още въпроси и теми, които да обогатят полето на историческите дирения. Една бъдеща трета фаза в развитието на Historia digitalis би било разработването на механизми за „проиграване“ на различни опции и варианти в осмисляне на историческия развой като система от множество (вкл. и неосъществени) реализации.

Всичко това свидетелства, че развитието на историческата наука и нейните фундаментални дисциплини далеч не е приключило. То не е застинало изображение в „огледалото за обратно виждане“, а нескончаем процес. Урания и Клио продължават да флиртуват с нас, променяйки контурите на познавателния хоризонт. Те се заиграват с въображението ни, подхранвайки въпроса „какво ли още има зад следващия завой?“. Карат ни да преосмисляме миналото, подтикват ни към действие чрез все по-нови методи и изследователски инструменти. Къде сме ние в цялата схема? Само бъдещето ще покаже.