Валери Стоянов
Дьорд Хазай в ранните години на българската университетска тюркология
"Тюркологията днес - предизвикателства и перспективи", София, 10-11 ноември 2017 г.
Проф. Дьорд Хазай (30 април 1932 – 7 януари 2016) е известно име в световната наука. Специализирал се в турския език, литература и история, включително в областта на османотурски език и история, той се нарежда сред най-добрите специалисти в света, допринесли за възхода на тюркологията като комплексна научна дисциплина, а чрез организационната си и библиографска дейност става (наред с Луи Базен) и един от нейните европейски доайени. Заедно с Андреас Тице (1914-2003) Хазай издава може би най-пълния справочник на публикациите в областта (Türkologischer Anzeiger). Освен това е ръководител на Турфанската изследователска група към Германската АН (1963-1974) и професор по тюркология в Хумболтовия университет – Берлин (1963-1982), завеждащ катедрата по тюркология в Кипърския университет, ректор-основател на университета Андраши в Будапеща и пр. Хазай участва в издателските бордове на редица списания по тюркология и ориенталистика като Acta Orientalia Academiae Scientiarum Hungariae (Budapest) и Bibliotheca Orientalis Hungarica (Budapest), Archivum Ottomanicum (Wiesbaden), Cahiers d’Etudes sur la Mediterranée Orientale et le Monde Turco-Iranien (Paris), Journal of Turkish Studies (Cambridge, USA), Orientalistische Literaturzeitung (Berlin), Studien zur Sprache, Geschichte und Kultur der Turkvölker (Freiburg i. Br.), Türk Dilleri Araştirmaları (Ankara), Zeitschrift für Balkanologie (Berlin-Wiesbaden) и др. Дългогодишен вицепрезидент на Международния комитет за османски и предосмански изследвания, секретар и генерален секретар на Международния съюз за ориенталски и азиатски проучвания, член на международните организационни комитети на 35-я, 36-я и 37-я Международен конгрес за азиатски и северноафрикански проучвания (бившият Световен конгрес на ориенталистите), Хазай е бил също дописен и почетен член на Türk Dil Kurumu (Ankara), дописен член на Türk Tarih Kurumu (Ankara), дописен член на Societé Finno-Ougrienne (Helsinki), член на Унгарската АН, Европейската академия и Турската АН, на American Oriental Society, на Deutsche Morgenländische Gesellschaft, на Societas Uralo-Altaica (Göttingen) и др. Носител е на множество награди, включително на ордени за заслуги на Германия, Унгария, Франция и Турция, почетен доктор е на университетите в Анкара и Истанбул.
Дьорд (Георг) Хазай, когото приятелите му наричат „Дюрка“, а съгласно Вера Мутафчиева – и „Гошко“, започва същинската си научна кариера в България. Неговото пребиваване тук съвпада с ранните години на българската университетска тюркология – за Хазай си спомнят по-възрастни колеги и бивши преподаватели от катедрата в СУ, някогашни негови студенти. Информацията обаче е доста оскъдна и разпръсната. Една от първите випускнички на откритата в края на 1952 г. специалност Турска филология, Хайрие Мемова Сюлейманова (Йенисой), го споменава сред чуждите тюрколози, чели лекции („Увод в тюркологията“ и „История на турските диалекти“). Но далеч повече внимание тя обръща на азербайджанските преподаватели, подпомогнали изграждането на специалността – Мамедага Ширалиев и Хюсеин Мирза-заде. Недостатъчни са и сведенията за него в книга трета на Верините „Бивалици“ – тук-там по няколко реда, които едва се събират в някоя и друга страница. Устните данни, дочути мимоходом, са повече с анекдотичен привкус и не са извлечени по метода на Oral History. Затова е истинско предизвикателство да се намери нещо, написано от ръката на самия Хазай, за времето на престоя му в България. Такъв случай ми се отдаде по време на тържествената конференция и съпътстващите я прояви в памет на Дьорд Хазай в Будапеща (25 май 2017), под чието ръководство някога бях направил началните си стъпки в научното поприще, захващайки се с османотурската палеография и дипломатика. В неформален разговор с дъщерите на моя Doktorvater се договорихме за обмен на информация и благодарение усърдието на г-жа Сесилия Хазай успях да получа преведен откъс от още непубликуваните му мемоари, отнасящ се до въпросния период. Изказвам тук благодарността си на Сили и Кинга Хазай за тяхната отзивчивост и разрешението им да споделя пред по-широк кръг мислите на моя учител.
По-нататък излагам извадки от превода на мемоарите на Дьорд Хазай, имащи отношение към пребиваването му в София през 50-те години на миналия век. Първо – малко предистория:
„Всички чувстваха, че промените в Съветски съюз след смъртта на Сталин са предзнаменование на големи обществени трусове. Днес вероятно е трудно да си представим, (…) че засилващите се прибои на голямата политика достигнаха дори и туркологията.
За подобряването на връзките си с Турция Москва предвиждаше роля и за Будапеща. През 1955 година Министерство на външните работи се обърна с молба към Дюла Немет, че унгарският посланик в Анкара би желaл да посети Института и да разговаря с унгарски турколози ... Темите бяха назовани: обновяване на преди много добрите, но в годините на студената война влошили се унгарско-турски взаимоотношения. Например възстановяване на академичното членство на М. Ф. Кьопрьолю, който бе лишен от него поради факта, че бе външен министър в правителството на дошлата на власт през 1950 година Демократическа партия и по този начин изиграл голяма роля при вписването на Турция в западния блок, в НАТО. За възобновяване на предишните безупречни взаимоотношения било необходимо заминаването на един унгарски турколог за Турция.
Пътуванията на Дюла Немет зад граница в периода 1951-1953 година се превърнаха във важно събитие в живота на катедрата и, връщайки се назад в спомените си, оказаха значително влияние и върху моя житейски път. (…) През 1951-ва Дюла Немет посети наскоро създадената ГДР. (…) Той не беше могъл да се срещне с повечето от членовете на по-възрастното поколение немски ориенталисти, тъй като с разделението на страната по-гoлямата част от тях бе избрала другaта полoвина на игрището. Но се бе видял с тогава вече възрастния Карл Брокелман – папата на арaбистиката, който със своите ценни публикации обогати и туркологията. Неговият пионерски по характер речник на Кашгари ("Mitteltürkischer Wortschatz") се появи като първи том от поредицата „Библиотека Ориенталис Хунгарика“ в Будапеща. В този аспект, десетилетия наред те поддържаха приятелски връзки. (…) След завръщането си у дома сподели с мен опита и впечатленията си. Присъдата си за ГДР сумира по следния начин: тази страна е нежизненоспособна и тя ще загине. Но за изпълнение на предсказанието му трябваше да се изчакат почти четири десетилетия.
Едно друго академично пътуване на Дюла Немет през 1952-ра го заведе в България, където случайността му предостави възможност да направи откритие, важно и за туркологията. Неговите домакини включили в програмата му и една екскурзия. Целта на пътуването била Кюстендил, град в Югозападна България, където по това време още живеели няколко турски семейства. Дюла Немет с удивление забелязал, че те говорят на същия архаичен турски диалект, като турците във Видин в Североизточна България, чийто език той бе проучвал от десетилетия за едно монографично описание, връщайки се редовно в малкия град край Дунава. Вследствие на този му опит от България му става ясно, че турските диалекти на Балканите се делят на две големи групи: архаичните диалекти от Западните Балкани рязко се отличават от ʽпо-модерните’, отразяващи звуковото състояние на езика диалекти; границата, разделяща диалектните говори, преминава през Западна България.
Това откритие предопредели за десетилетия напред научната програма както на Дюла Немет, така и на онези изследователи, които работеха заедно с него. Така и моята и тази на Жужа Какук (…)
По време на престоя си в България Дюла Немет се запознал с младите турколози историци, които се занимаваха с обработката на пазените в Народната библиотека в София османо-турски грамоти, дефтери и други. Тук се родила и идеята му да ме изпрати на по-дългосрочна научна командировка в България. Прецедент за това в неговото педагогическо минало бе инициативата му през трийсетте години, Тибор Халаши-Кун и Янош Екман да прекарат известно време сред турци в България. Така че и мен ме очакваше такава ʽположителна съдба’. Планът беше осъществен през лятото на 1954-та, непосредствено след завършване на университетското ми обучение.“
Откровено казано, не знаех, а не съм и очаквал, тези големи имена в унгарската и световната тюркология да са посещавали някога България. Може би някъде биха се намерили архивни документи за това, но те ще бъдат оползотворени като ценни извори едва когато някой се заеме да очертае по-ясно историята на българската тюркология на фона на нейното взаимодействие с главните научни школи в областта – унгарска, руска, немска, френска и пр.
По-нататък в спомените си Хазай отделя място за специалните взаимоотношения между Дюла Немет и друг един колос на унгарската тюркология и алтаистика – Лайош Лигети. Те взаимно са уважавали „своя интелект и научни постижения“, но са воювали в професионален план по отношение на застъпваните от тях научни области в новата Унгарска академия на науките. Превес има Лайош Лигети, който получава заместник- председателското място в Академията, докато Немет, неин член от 1932 г., остава само директор на Института по езикознание. Стремежът на Лигети да оформи по свой облик академичната ориенталистика, се сблъсквал с „активизиращата се със своите балкански изследвания туркология“. Всичко се сляло обаче „в руслото на алтаистиката“, докато на „туркологията и по-специално на османистиката“ била предвидена по-скоро „ролята на декорация“.
Като описва „начинанията си за представяне на турската литература“, започнали още в аспирантските му години, Хазай говори с топли чувства за великия турски поет Назъм Хикмет, който през онези години все още бил „персона нон грата“ в официалния турски обществено-духовен живот. Участието му в конгреса на Türk Dil Kurumu (1957) позволило на Хазай да се запознае с известния новелист и театрал Халдун Танер, а чрез него и с Орхан Кемал, Мелих Джевдет Ардай и редица други големи турски писатели и поети, произведения на някои от които намерили място в изготвена от Хазай антология. Контактите с тях продължили до късно – те получили реализация в превода на романа „Индже Мехмед“ на Яшар Кемал, достигнал до номинация за Нобелова награда, както и в редица други – както ги определя Хазай – „успехи на културната дипломация“.
На неговите години в България са посветени не повече от шест страници, но те хвърлят все пак малко светлина върху началото на научната му кариера. Продължавам с текста:
„Още около края на студентските ми години Дюла Немет спомена, че ми организира по-продължителна командировка от Академията в България. Самият той имаше доста добри спомени в това отношение, още от неговите изследвания на видинския диалект преди Втората световна война. И това се беше затвърдило от опита, получен по време на пребивавенето му в България през 1952 година. По време на престоя си в София той е имал възможност да види, че подкрепяна от местната Академия, българската наука получава все по-разширяващи се възможности за проучване на турския период от историята на страната. А това означаваше и сериозни перспективи както за местните, така и за международните изследвания по туркология.
През лятото на 1954 година, малко преди завършване на университета, получих съобщение от Международния отдел на Академията да се готвя за изследователско пътуване за шест месеца. Отпътуването беше планирано за лятото, след закриващия университетското ми образование период. Всичко вървеше по план, така че отпътувах за София в средата на лятото.
Това научноизследователско пътуване се оказа действително изключително полезно за мен. Успях да се свържа с младите български изследователи на османския период на България, които не само че след кратко време се превърнаха в авторитетни личности в местните изследвания, но и бяха започнали да играят важна роля и в международен аспект. Тук трябва да спомена имената на Вера Мутафчиева, Бистра Цветкова, Николай Тодоров и Страшимир Димитров, с които създадох истински приятелски отношения.
Един от основните центрове на дейността им бе сбирката на Ориенталския отдел на Народната библиотека, където се съхраняваха както стари ръкописи, така и много други документи. Тези ценни грамоти, дефтери и други бяха попаднали в сбирката по странен начин. Българската държава ги беше изкупила като отпадъчен материал, но с разпознаването на ’антикварната им стойност’ те веднага били препратени в библиотеката. Само от любопитна гледна точка ще забележа, че за изследването на този документален материал Академията осигуряваше доста солидна сума. За тази цел бяха мобилизирани онези членове на по-старото поколение, които познаваха арабския шрифт от ежедневната си практика. Така че с класификацията и преписите на текстовете се занимаваха множество възрастни господа.
Ръководител на този отдел на Народната библиотека беше Борис Недков, завършил образованието си в Германия, който и преди бе доказал своите качествата в публикациите си. (…)
Най-важната придобивка от почти шест месечното ми пребиваване в България бе, че в продължение на много време бях сред местни турски интелигенти, което активира познанията ми по турски език. С други думи, именно тук се докоснах до живия език и се научих да го говоря.
Имаше още едно събитие от научноизследователския ми път в България, което, както се доказа от бъдещето, имаше голямо въздействие върху моя живот.
По време на своето няколкоседмично есеннo пребиваване, Дюла Немет бе поканен на вечеря от професор Владимир Георгиев, който тогава се смяташе за личност номер едно в областта на обществените науки. В същото време той беше и заместник-председател на Българската академия на науките и ректор на Софийския университет. Вечерята се състоя в елегaнтния ресторант „Опера“ и ако добре си спомням, може би заради съпругата на Георгиев, езикът на разговора беше френски. (В. Георгиев владееше отлично и немски език.) В процеса на обмяната на мисли ние научихме извънредно много за плановете на туркологията като част от българската наука. Най-важната им част засягаше импозантното разширяване на вече съществуващата в рамките на университета катедра по турски език. На фона на това стоеше намерението на българското правителство за създаване на турскoезични средни училища. И обучението на преподаватели за тях щеше да бъде задача на oтделa по туркология в университета.
По време на разговора Георгиев се обърна към Дюла Немет и мен с въпроса, дали имa възможност да бъда гост-преподавател за няколко семестъра в Софийския университет. Благоприличието диктуваше отговор на въпроса да даде Дюла Немет. А след неговото „да“ вече беше дошло време и за моето изявление.
(…) През есента на 1955-та пристигна поканата на В. Георгиев за катедрата по турски език в Софийския университет. Междувременно, от септември същата година започнах аспирантурата си под ръководството на Дюла Немет.
С оглед на факта, че за тема на дисертацията ми искахме да изберем туркологията на Балканите, по-продължителният ми престой в България беше по-скоро предимство, отколкото пречка при набавяне на разрешението на Научната квалификационна комисия, още повече, че беше придружено с недвусмислената подкрепа на ръководителя на аспиранта. (…) В началото на 1956-та можех да потегля, за да успея за началото на семестъра да бъда в университета. (…) Започнах работа във втория семестър на учебната година. Имах работа с малката, наброяваща около двайсетина души група от завършващите ІV-ти курс, а по същество трябваше да работя с първокурсниците. Те бяха онези, които трябваше да бъдат подготвени за преподаватели в средните училища с турски език. На брой бяха около сто души и с изключение на двама от тях, всичките – с турски матерен език. Двамата, за които турският не беше майчин, го бяха усвоили още в детството си, така че можех без проблем да изнасям лекциите си на турски.
За мен това бе огромно предизвикателство. Току-що завършил академичното си образование, аз едва от година бях усвоил съвременния турски език, а пък животът вече ме изправяше пред такава задача! Проблемът чувствам едва сега, когато пиша тези редове. А тогава въобще не ми дойде на ум; поех задачата от само себе си. Дори раздавах на студентите лекциите си под формата на размножени записки. Един екземпляр от тях пазя и до днес.
И досега с охота си спомням за прекараните там три семестъра и безпроблемните взаимоотношения със студентите. Винаги бях радостен да ги видя отново.
Естествено, заедно с преподавателската ми работа продължавах и вече започнатата научна дейност. В техния развой пък изкристализира и темата на моя по-късен кандидатски труд.
Тук трябва да отбележа и как се развиха нещата около моето хоноруване, или по-точно заплащане. По много странен начин и извънредно благоприятно. Историята беше следната (както това се разбра по-късно).
Когато университетът започнал да урежда въпроса с моята покана, още тогава тамошните оправомощени лица сигнализирали, че няма перо в културното споразумение между двете страни, в рамките на което да са осигурени средства; уреждането на това е трябвало да бъде започнато значително по-рано. Ако университетът държи да се придържа към начинанието си, тогава то може да бъде реализирано в рамките на икономическо-техническото сътрудничество между двете страни. Университетът се съгласил поради неотложността на делото. И вероятно са били напълно неосведомени какво значи това. А разликата в заплатата беше просто огромна. Докато възнаграждението по културната спогодба съответстваше на това на преподавателите от университета, то за заминаващите в рамките на икономическо-техническото сътрудничество за участие в съвместни проекти инженери и монтажници, тази сума се приравняваше към техните дневни командировъчни. Българската страна трябваше да „глътне жабатa“, към това се придържаше и отчасти отговорното и компетентно Унгарско търговско представителство. След продължително съгласуване ми определиха някаква огромна сума. Ако добре си спомням, тя възлизаше на около 4000 лева. Беше по-висока от заплатата на ректора на университета. Признавам, че винаги се срамувах, когато получавах сумата в централната каса на университета. Винаги си мислех, че може би тя надхвърля десет пъти заплатата на тамошния касиер. Гореказаното обяснява, че тази случайност, тази грешка на бюрокрацията ми даде възможност не само да закупя жилище в Будапеща, но и без трудности да осъществя пътуванията си на международни конгреси (…).
Както се изясни по-късно, по-горе скицираната специфична промяна на административната рамка имаше и един немаловажен момент. С оглед на факта, че моята дейност в София, от гледна точка на унгарската страна, беше включена не в културния, а в техническия раздел на споразумението за сътрудничество между двете страни, свързващ елемент за мен беше не Посолството и по-точно културното аташе там, а Търговското представителство и посочен от ръководителя му сътрудник.
В Търговското ме приеха радушно. Смятаха за забавно попадането при тях на един академичен университетски представител. Поддържането на връзките беше лесно, тъй като се намираха в близост с университета. С желание ходех там, защото винаги можех да получа полезна информация, например, как можеше да се снабдя с твърда валута. А от нея имах нужда особено, когато пътувах за Югославия, а и по-късно – до Анкара или Мюнхен. С радост ми предоставяха назаем магнетофон, който тогава се смяташе за новост, чиято полза усетих при събирането на материали по диалектология. Той беше един прототипен екземпляр на фирма „Орион“, който още не беше пуснат в продажба. Никак не беше лесно да се справя с близо 20 килограмовия уред, но той гарантира напредването в работата ми.“
По-нататък Хазай отбелязва, че годините му, прекарани в България, са довели до „значително пренареждане на коловозната стрелка“. По време на посещението на Дюла Немет в София през есента на 1956 г. ученикът влязъл в конфликт с неговия „Маестро“. Хазай не дава подробности, но отбелязва, че още тогава Немет заявил, че пътищата им ще се разделят след завършване на аспирантурата. Така, от есента на 1957 г., когато приключвала преподавателската му дейност, Хазай щял да бъде „турколог на свободна практика без работа“. По стечение на обстоятелствата през 1956 г. той се видял в София отново с Назъм Хикмет и в разговора го осведомил за положението си. На свой ред Н. Хикмет му съобщил, че проф. Волфганг Щайниц, угро-финист и вицепрезидент на Академия на науките на ГДР желаел да се подновят изследванията по тюркология на базата на материалите от Турфанските експедиции от преди Първата световна война и търсел подходящия човек за това. Хазай се съгласил и Хикмет обещал да пише на Щайниц. През юли Хазай пребивавал за пръв път и в Турция – на конгреса на Türk Dil Kurumu по покана до Катедрата по турски език на Софийския университет. В Анкара се бил събрал цветът на унгарската тюркология, включително и най-забележителните ученици на Дюла Немет – Тибор Халаши-Кун, Янош Екман, Хасан Ерен. Там Тибор окуражил младия Хазай да кандидатства за конгреса на ориенталистите в Мюнхен през същата 1957 г. А вече в Мюнхен в хотелския ресторант към масата на унгарската група се приближил и Щайниц с намерението да обсъди „нещо важно“. Хазай разказва:
„Познавате ли един млад турколог на име Дьорд Хазаи?“ „Разбира се“ – беше отговорът. „Той самият седи на масата.“ Това наистина беше изненада за В. Щaйниц, който извади писмото на Назъм Хикмет, а после разказа за своите виждания за обновяване на берлинските изследвания Турфан. „Това е прекрасно, че господин Хазаи е тук. Така ще мога да го представя на А. фон Габен и Рудолф Хартман, чието съгласие е важно от гледна точка на развитието на делото. Те и двамата са в Мюнхен.“ А. фон Габен беше една от основателките на изследванията Турфан, член-кореспондент на берлинската Академия на науките, живееща в Хамбург. Р. Хартман беше директор на Института за източни изследвания (Institut für Orientforschung) на Академията в Берлин. Представянето ми пред тях действително беше осъществено в Мюнхен. Малко след това В. Щaйниц се сбогува, оставяйки унгарците насаме с изненадващата новина“.
Тибор Халаши-Кун приветствал новината. Немет и Лигети запазили мълчание. На другия ден Лигети само казал неодобрително „Синко, така не се прави“. Конгресът в Мюнхен дал да се разбере, че „колкото и да е силен насрещният вятър, все пак може да останеш прав“ – заключава Хазай. В предоставения материал има няколко топли думи и за Владимир Георгиев. Според Хазай, туркологията го интересувала „не само заради взаимозависимостта й с българистиката, а и защото тази дисциплина в България беше в етап на зараждане“. Всъщност и поканата към него била изпратена благодарение на това.
* * *
Приведеният откъс от мемоарите на Хазай не е твърде информативен – авторът е спестил много лични оценки, запазвайки добрия тон. Но от тях става недвусмислено ясно, че годините на Дьорд Хазай в България са стартовият момент в неговата научна кариера. Тук той „проговаря“ турски, тук натрупва първоначалните си средства, оттук осъществява и първите си по-важни контакти, които му разкриват пътя в прекрасното възвишено поприще на тюркологията. Можем само да изпитваме оправдана благородна радост за това, че българската ферментационна среда е създала възможности за появата на един такъв учен от световна величина, какъвто беше Дьорд Хазай.
