Евгения Русинова
Псевдонауката - съучастник на паранауката
"Наука и лъженаука - борба в името на истината", София, 23 ноември 2017 г.
Експозето, което ще направя отразява мои систематични наблюдения над някои проблеми на ситуацията в областта на хуманитарните и отчасти – социалните науки.[1]
Явлението нито е българско, нито се е появило в нашата съвременност. То има актуални световни измерения и силно засяга някои области на науката, особено тези, които имат подчертано практическа насоченост и които генерират печалби (например свързаните със здравеопазване, хигиена, козметика, хранене и др.). В подкрепа на тази констатация има многобройни примери от миналото и съвременността, за да е необходимо да се аргументирам. И в български условия още в миналото има примери за псевдонаука. Трябва обаче да констатираме, че при актуалната ситуация у нас явлението придобива масови размери. То се превръща в белег на информационното общество.
Защо темата за псевдонауката е важна:
- защото псевдонауката подменя научния дневен ред и влияе на обществения;
- защото култивира неакадемично, неетично поведение, косвено поощрява измамничеството във всичките му измерения;
- защото създава климат на ненаказаност, липса на обратна връзка, утвърждаване на фалшиви подходи;
- защото служи като пример за подражание, както на подготвящи се бъдещи специалисти, така и на всякакви лаици, които придобиват увереност, че могат да създават наука;
- защото злепоставя научните общности, университетите и науката като цяло както пред обществото, така и пред чужди интелектуални среди и научни общности;
- защото псевдонауката дава на паранауката аргументи, че самата наука е фиктивна, че самата наука „не струва”;
- защото е обект на изострено критично внимание и противопоставяне в чужбина и не би било разумно ние да изоставаме.
Къде откриваме псевдонаука?
Не бих искала да прозвучи пресилено, но тя е навсякъде – още от студентското научно творчество, през етапа на изготвяне на дисертация и нагоре – до най-висшите (и крайните) етапи на една кариера. Тя обхваща всички видове научна продукция – автореферати, дисертации, доклади, статии, студии, монографии, включително и учебна и справочна литература. Култивира се в университетска и институтска среда; също и в средите на други научни организации.
Характерни белези на псевдонауката
Псеводнауката има някои същностни черти, които я правят привлекателна и внушават доверие към нея. Тя се стреми винаги да бъде актуална. Агресивна е, демонстрира солидност, самочувствие; самопредставя се като средство за решение на проблеми; поддържа позитивен тон; предлага ясни и категорични решения; набляга на своето първопроходство.
Псевдонауката е наукообразна. Тя спазва, като цяло (макар и формално) правилата – и на научното изследване и на научната комуникация. Псевдонауката акцентира на първо място на своята научност – обем страници за големия докторат, множество цитирания при спазване на формалните изисквания за цитиране, разнообразно позоваване, включване на различни онагледявания и приложения. Авторефератът например следва утвърдените образци със своя структура, посочване на обект и предмет, ползвани методи, приноси на дисертанта, списък на публикациите и др. Разбирането, че за едно научно изследване е преимущество да се познават широк кръг източници и литература намира израз в обемни списъци на ползвана литература. Изискванията за онагледяване също се спазват. Нещо повече, онагледяването се превръща във важно, външно свидетелство за “научност” и става силен аргумент при защита на псеводнаучни публикации. Презентации на power point служат за придаване на външен блясък на псевдонаучна продукция. Дори когато откровено се преписва от друг (плагиатства) това се прави в плоскостта на демонстрирана честност на фона на позовавания на собствен опит, положени усилия и становищата на различни авторитети в подкрепа на автора.
Псевдонауката се опира на съществуващата нагласа към цитатничество. Тя замества задължителните в миналото “класици” (или приети за непоклатими, „етаблирани” авторитети) с позовавания от актуалния за момента западен учен, както и от директора, ректора, декана, научния ръководител и др. Използва се вместо аргументация. Служи, за да внуши респект към автора, който се позовава на авторитети.
Пожелателни постановки на международни организации се използват като фундаментална аргументация. При това цитатничеството е обогатено с посочвания на жизнени дати, места на раждане, обозначаване на имената на латиница и пр. С това се преследва не само представата за научност, но и увеличаване на обема на произведението.
Съществува набор от модни имена, приложими за всякакви случаи като например Ян Асман, Ерик Хобсбаум, Мишел Фуко, Пиер Бурдьо, и докато не стана неудобен с някои свои критични бележки – Цветан Тодоров.
Често използван от псевдонауката подход е включването без нужда на политически коректна фразеология - “университетска академична среда”, “икономика на знанието”, “глобализационни фактори”, „ключови компетентности”, „когнитивни процеси”. Към този набор от понятия спадат и позоваванията върху Болонски процес, Лисабонски договор, евро-атлантически ценности и пр. Друг често срещан белег на псевдонаучните текстове е широкото използване на препратки към етимологията – на понятия, които не изискват това като „корпоративен”, „комуникация”, „федерация”, вкл. и „демокрация”.
Псевдонауката се е специализирала в създаване на наукообразен език, за който най-малката беда е, че учениците (както от време на време посочват медиите) не го разбират, а това, че той по същество не описва изследваните/представяните явления.
Добре изразен белег на псевдонауката е, че при нея реално няма новости и иновации. Въпреки това претенцията за новост, уникалност и иновативност демонстративно присъства. Често прибягва до открита, на вид просторечна самореклама – “в това произведение за първи път съм показал…”, “в битността си на учен аз….” и др.
Друг белег на псевдонауката е акцентиране върху отделни обосновки, при които се ползва преднамерена аргументация, сравняване само по отделни, изолирани и както вече казах случайни белези.
Специално внимание заслужава отношението на псевдоучените към някои социологически методи. Най-предпочитани са анкетите. Мобилизира се целия набор термини, които ползва академичната социология. Множеството позовавания на авторитети или пространните обяснения за ползвана методика на изследването разкриват, като правило, банални описания, произволно избрани респонденти, неудачно конструирани въпросници. Не смятам, че ще е пресилено, като се посочи, че при голяма част от социологическите изследвания в сферата, за която говорим, представителността е пренебрегната.
Псевдонауката прибягва често и до спекулации с масовото съзнание, с някои личностни нагласи, или както посочва един изследовател на псевдонауката – с “притегателната сила на научнозвучащите обяснения…” [1, с. 8].
Кои са факторите, които улесняват псевдонаучните публикации
При какви условя те виреят, коя е благодатната почва, хранителна среда или както и да ги наречем?
Без да претендирам за пълнота ще посоча преди всичко: научни ръководители, които не само не са компетентни по дадена област или не са се специализирали, но дори и не я познават въобще; привличане в журита на представители от дисциплини, нямащи нищо общо с разглежданата проблематика; нарушаване изискването за специализиране и компетентност; спекулиране с обявявани за „актуални”, „с международно измерение”, „политически коректни” проблеми и тези.
Една от основните причини за да съществува псевдонауката, поне в наблюдаваните от мен прояви е пренебрежителното лекомислие с което се наблюдава това явление.
Друга причина е съвсем слабия контрол, липсата на отговорност, формалността с която се изготвят оценки, рецензия и становища.
На трето място ще поставя липсата на научна критика. Рецензии и критични текстове не се ценят, не се култивира критичност, онова качество, без което науката не може да се развива.
Не би трябвало да се подценява ролята на силното популяризиране на псевдонаучността (както и на паранауката) от медиите. Отделна тема е ролята на Интернет за разпространението на псеводонаучни текстове (в електронни списания, в специализирани тематични сайтове и пр.).
Има ли вина? Вината е на първо място в научната общност. Истината е, че фактически ние всички създаваме псевдонауката – едни активно, а други с пасивността си към нейните прояви; научни ръководители, които не само не са компетентни по дадена област, не са се специализирали, но дори и не я познават въобще; привличане в журита на представители от дисциплини, нарушаване изискването за специализиране и компетентност.
Вината обаче е също така в медиите, които некомпетентно, безкритично представят събития, факти и взаимовръзки. А и самите журналисти, които се надпреварват да получават различни образования, сами се включат в правенето на псевдонаука. Тук бих искала да се спра на едно твърдение, изразено от Бен Голдейкър. Той акцентира на съотношението между шарлатани и масови медии и на глупостта на едните и доверието на другите [1, с.7]. Струва ми се, че за български условия тази постановка трябва да се коригира и характеристиката на двете страни да се обогати с определенията “некомпетентност” и “спекулативност”. Най-малкото, нито поведението на медиите, нито това на псевдоучените трябва да се обяснява (и оневинява) с „доверчивост”.
Няколко “тесни места”, където, така да се каже, се “култивира” псевдонауката:
Университетите - място, където се създават навици – за научна работа, за различаване на действително от недействително, за правила при аргументиране, публикуване и пр. В този процес участват и други научни институции.
Журитата – може би най-слабото звено, оставено без контрол.
Редакциите/редакторите – формалното им присъствие е всеизвестно; не е тайна също така, че се утвърждава положението, при което често редколегия /редактор държат на формалните белези, но не на съдържанието.
Кои са псевдоучените?
Това са лицата, които не са се достатъчно квалифицирали и професионализирали, или с други думи не “са си направили труда да придобият основни познания по темата” [1, с. 8]. За тях е приложимо народното “учили-недоучили”. Не видели критично ръководство те са усвоили само формалните белези на научното изследване. Резултатът е книгите с хвалебствени препоръки за авторите им, мнения на авторитети, изписани по кориците; съзнанието, че това което е прочетено и което е научено е единственото знание; липсата на ориентация в спецификите на научните дирения.
Псевдоучени има във всички поколения, страшно е когато се увеличават в средите на най-младите.
Някои допълнителни белези на псеводнаучните прояви/псевдоучените:
- Псевдонауката формира направления, които съществуват независимо от реалността, но и които, най-опасното е – служат за създаване на псевдореалност.
- Изграждане на биографии, на СV, изпълнени с данни за участие в международни форуми, с постоянно посещаване на различни конференции без реално участие. Все повече и повече псевдоучените налагат разбирането, че едно участие в чуждестранен научен форум се изчерпва само с присъствие, разходка в кулоарите; а въпросът “и доклад ли имаш?” се смята за провокативен.
- Украсяване на монографии с титулувани имена на стилови редактори и дори с титулуване на лицата, които са извършили компютърен набор.
- Грубо осъвременителство или подвеждане към чужди образци, неадекватни на съответните изследвани ситуации. Представяне на обществото според актуална моментна съвременна представа, а не такова, каквото е било тогава (Например вменяване на писатели и публика представи каквито те не са имали).
Заключение
Важно е да се изведат белези на ситуацията, да се откроят причините, които пораждат псевдонауката. Това е първата стъпка към ограничаването на нейните прояви и на нанесените от нея поражения. Възвръщането към познати и добре работещи механизми (реално приложими критерии) на оценка, развитие на дух на критичност, на научна критика е важно условие за успех. Най-важното, ако искаме да се борим с псевдонауката е да не създаваме среда за нея, защото от псевдонаучните постановки се формира цяла паранаука; компрометира се самата сфера на науката; подхранват се спекулативни теории и замисли.
Литература
Голдейкър, Б. Псевдонауката. С. 2011.
--------------------------
[1] Доколкото разработката отразява изцяло и само наблюдения над конкретна практика и е опит за систематизиране на белези на конкретна ситуация. Поради тези причини се въздържам от препратки към чужди изследвания. Позовавам се единствено на няколко твърдения на Бен Голдейкър, чиито впечатляващи наблюдения над една друга област – медицинската имат стойност и за описваните от мен явления - вж. Голдейкър, Б. Псевдонауката С., 2011.