Валери Стоянов
Религията дава отговори там, където разумът отказва
"Марица", год. ХVІІ, бр. 100 (5553), събота 26.04.2008, с. 25-26. [Интервю на Евелина Величкова]
- Какъв е днешният път на духовно израстване?
- Всичко е култура. Въпросът е каква е културата, полезна за България? Близо двадесет години ни се внушават кръчмарските ценности като основно нейно градиво – гръцката "шопска" салата, турското кебапче и циганската по стил и дух чалга. Цяло едно поколение израстна с тези "ценности". Те не са нови – имало ги е и по времето на Алековия герой, но като че ли за пръв път с помощта на електронните медии те придобиха такива измерения, превръщайки се в етикет на масовата култура. Книгата се запази като занимание за единици. За онази малобройна група по-"консервативни" люде, които знаят, че „Ангелските езици” на пловдивчанина Димитър Динев стана бестселър в Австрия, а в Германия „Разрухата” на Владимир Зарев бе определена за най-добрия пост-социалистически роман от Източна Европа. Разбира се, те не са и не могат да бъдат обект на медийно "ухажване", защото във времето на подмяна на ценностите журналистическата гилдия също е подложена на "моделиране" и в търсене на сензационното тя фокусира интереса си върху скандалите на властимащите и властупражняващи "герои на деня" – домораслите "звезди", но не и върху духовните творци, от които се очаква да съхранят чисто лицето на нацията.
Естествено, че "книгата" би могла да измъкне "народа" от плачевното му състояние, стига да има достатъчно четящи. Книгата е извор на знание. Тя носи информация, източник е на идеи и ни обогатява не само духовно (нещо самò по себе си изключително важно), но и при усвояването на умения, необходими за просперитета в живота. Познания и умения – това са "лостовете", задвижвали човечеството в неговата хилядолетна история. Иначе и досега да си "клечим" по дърветата.
Разбира се, в IT-епохата и четенето е по-различно. Да не забравяме, че сега има много повече "канали" за получаване на информация.
Проблемът е не в новите технологии, а в безнадеждно остарелите критерии, форми и начини на обучение.
- Качеството на живот на повечето млади хора в България се повишава, но младежите са все по-малко образовани. Повечето от тях смятат, че четенето на книги е обременяващо занимание, изживяло времето си. Накъде отиваме?
- То е ясно накъде отиваме. Посоката и пътя сме избрали отдавна. Както и преди, в началото на модернизационния процес, моделът е този на развитите западни общества. При силна доминация на американското влияние, при което парите и успехът са най-висшата цел. Но това иска своите жертви!
Известна е стереотипната ни представа за "тъпите" германци или англичани. Тя е родена не само от разграничаването между "свое" и "чуждо", при което по презумпция чуждото е носител на негативни качества, но и от "сблъсъка" при срещата на манталитети. От осъзнаването, че битуващият в по-добри условия западняк трудно се ориентира в обичайната за нас среда. Че не е достатъчно интелигентен, че знае по-малко не само за нас, но и за собствената си история или култура. Разбира се, това наше отношение е далеч от любезното високомерие на китайци и японци към "варварина", нахлул от Запад в техния хилядолетен свят.
То е по-скоро следствие от неразбирането, че като по-малка нация ние сме тези, които е трябвало да учат за другите, а не обратно. С това е обогатявана общата ни култура, били сме поставяни в по-добра интелектуална позиция. Резултатите проличават по онези българи, които в условията на остра конкуренция със същите тези французи, англичани, германци, американци – и то на техен собствен терен – са дали сериозни приноси в областите, в които са работели. Ние обичаме да спекулираме с тези приноси – българин бил създал това или онова... Но питаме ли се защо той е успял там, а не тук? Защото в страните на "тъпите" германци, американци и пр. знанието се цени; в него се инвестира отрано и то се заплаща достатъчно, за да бъде освободен носителят му от ежедневната грижа по свързване на двата края.
- Ако ХVІІІ век е века на Просвещението, а ХІХ – век на промишлената революция. Какво остава за XXI век? Може би краят на историята и война между цивилизациите...
- Само Бог знае какво. Мен ми е трудно да прогнозирам. Би било добре да изживеем едно ново Просвещение. То е разкрепостяващо, стимулиращо и хуманно. Катализира творческата енергия у човека. А и модерните технологии дават достъп на всекиго до информация. Сиреч предпоставките са налице. Но преди него лежи тъмата на Средните векове. И е доста притеснително, че характерни за тази епоха елементи биха могли да се реанимират в условията на новото хилядолетие. Това не е антиутопия, а една потенциална възможност. Разбира се, както и всяка друга. Защото по света социалните експерименти продължават, а комбинацията между различни модели поражда нови и нови опции на развитие. Глобалната демократизация е само една от тях. Както бе някога износът на революция.
Ала историята едва ли би свършила така лесно. Освен ако не станем жертва на космически катаклизъм или не се самоунищожим.
- Има ли място за религия в новото модерно време. Няма ли прагматизмът да победи, защото съвременният човек се ориентира само към контретния резултат от всяко свое усилие?
- Религията или се предава по традиция, или човек сам стига до идеята за Бога. Прагматизмът не противостои на религията. Прагматизмът не е на всяка цена антирелигиозен. Нещо повече, има мнения, че тъкмо прагматичното отношение към работата и света, което е било присъщо на някои протестантски деноминации, е допринесло за ускореното и възходящо развитие на западната цивилизация. В наши дни ефективността е необходима предпоставка за успех – независимо от сферата на нейното приложение.
В религиозната практика също има моменти с практическо приложение. И в мюсюлманската, и в християнската практика постите са свързани с пречистването – от една страна духовно, тъй като това е времето на смирението, на позитивното мислене, на покаянието и прошката. Но от друга страна, и чисто физическо, доколкото помага за освобождаване от вредните вещества в организма.
В този смисъл религията се вписва и в модерността. В съществувалия някога разлом между наука и религия се прокарват свързващи мостове. И странното е, че тъкмо от такива предни "фронтови области" на науката като физика, астрономия, математика, идват нови разсъждения за естеството на Божественото... Които, в опита си да го обяснят "по-адекватно" на времето, в което живеем, подхранват верски разклонения като това на сциентолозите. Но дори и в рамките на "традиционното" религията запазва своето значение. Тя е полезна на обществото. Тя дава утеха на изтерзаната душа. Дава отговори там, където разумът отказва. Не защото отделни феномени не могат да намерят рационално обяснение, а понеже науката явно не е достигнала онова равнище, необходимо за разбулване на мистерията им.
В световен мащаб религиите са много тясно свързани с културата, етиката и манталитета на хората…
В модерното общество вярата е и личен въпрос, и "духовна истина"... Всеки, който търси, намира пътя към Бога. Стига да желае това.
Има нещо смущаващо в идеята за неподвластната на времето истина. Това се нуждае от уточняване. От една страна, истината като абсолют може да бъде извън времето. Но не и пътищата към нейното осмисляне или постигане. Тъкмо тяхното многообразие поражда различието в културно-религиозните ни системи, в етиката, в манталитета. При целия калейдоскоп от възможности те са постоянно променящи се. И това е добре, защото с увеличаване на знанията и с натрупване на адекватен на епохата, в която човек живее, опит, се появява нужда от осъвременяване на пренесените през хилядолетията неподвластни нему духовни истини.
- Източните духовни практики и култове настъпват. Ще се пребори ли православието у нас?
- Това явление въобще не е ново. Теософското общество може би нямаше да съществува, ако г-жа Елена Блаватска не се бе докоснала до мъдростта на Ориента. Столетие по-късно и Петър Дънов, Учителят Беинса Дуно, обединява в едно вечните истини на Изтока и Запада. През 60-те години Европа за кой ли път открива алтернативата на Източния път към Познанието.
Новите духовни практики – било от Изток, или от Запад – могат да жънат успехи само там, където има смут в душата. Където социално-политическите промени пораждат несигурност.
- Защо в България думите "работа", "задължения", "отговорност" нямат значение. Всеки, вършещ си работата, е едва ли не балък, будала. А уважаваме завъртелия далавера…
- Тази морална разруха не ни е сефте. Да си спомним «Малкия Содом» на Георги Стаматов. Конфликтът между възвишените идеали и отблъскващата реалност подтиква литературния герой да сложи край на живота си.
Ала днес българинът не е ограничен да стои само в собствената си страна. Един ден преобладаващата маса население ще е натрупала вече нов, различен опит. Включващ не само представата за един по-устроен начин на живот, но и за по-различно европейско отношение към понятията "работа", "отговорност" "задължение", "чест", "морал". Тогава ще преоткрием навярно старите си добродетели.
