Валери Стоянов
Унгарски жалони в тюркологията
"Унгаристични четения - 2017", София, 18 октомври 2017 г.
Тюркологията е комплексна научна дисциплина, изучаваща езика, историята, етнографията, фолклора и културата на различните тюркски народи, обитаващи обширното евро-азийско пространство. Когато бива фокусирана само върху турската нация, език, диалекти, история и култура, тя се стеснява до туркология, а в рамките на османското и пред-османско минало – до османистика. Обратно, в по-широк план, тюркологията може да се разглежда като съставен елемент на алтаистиката, а заедно с нея – и на урало-алтаистиката. Тези условни термини са във връзка с опитите за обединяване в по-обширни метагрупи сред т.нар. ностратически езици на езиците от алтайското семейство (тюркски, монголски, тунгузки и манджурски с прокарване на връзки към японския, корейския, дравидските и някои астронезийски езици) и тези от уралското семейство (общността на угро-финските и самоедските езици) въз основа на структурни, фонетични, морфологични, синтактични и лексикални сходства. Няма значение дали подобията се дължат на предполагаема генетична връзка или на контакти и смесвания между носителите на един или друг говор. Термините отдавна вече са навлезли в научната номенклатура и съчетания като Altaic Studies, Turkic Studies, Ottoman Studies, респ. Osmanistik, Turkologie, Ural-altaische Studien и пр. не се нуждаят от доуточняване. Както и това, че от епохата на Лайбниц насам езикът си остава основен белег за установяване произхода на даден народ. Защото една нация, народ и дори по-малка етническа група могат да имат разнообразен (смесен) генетичен състав, но това, което ги обособява като социална общност е средството за комуникация, езикът.
Тюркологията се заражда в резултат на пробудения европейски интерес към Изтока и източните народи като съставна част на ориенталистиката (Orientalistik, Oriental Studies). Първоначално изучаването на турския език в университетите вървяло паралелно с това на арабски и персийски – едно, защото те били основните езици на мюсюлманската култура (арабският – на религията и науката, персийският – на изящната словесност) и второ, понеже самият османотурски език е представлявал специфична амалгама от трите съставни елемента – арабски, персийски и турски, повлияли му и в граматичната област. Но докато арабският и персийският са спадали към инструментариума на „класическата ориенталистика“ (по начина, по който гръцки и латински стават средството за достъп до античното наследство), то изучаването на турския език, култура, нрави и обичаи било обусловено от чисто практическата необходимост да се опознае по-добре основният противник на християнска Европа в лицето на разширяващата се Османска империя. Едва след поражението на Кара Мустафа паша край Виена (1683) и започналото изтласкване на „Турчина“ обратно към Босфора, се създават условията за по-системни научни занимания с неговото минало, култура и език. Сходни процеси протекли и в Русия на Петър Велики, чиято източна експанзия била съпроводена от събирането на материали за историята и езиците на неруските народи в империята. В този смисъл зараждането на тюркологията като практическо занимание трябва да се отнесе към ХVІІ-ХVІІІ в., макар нейното обособяване като наука да настъпва столетие по-късно в западно- и средноевропейските страни, а също и на изток в Русия.
Както би трябвало да се очаква, едно от основните средища за развитие на ориенталистиката и в частност тюркологията е столицата на Хабсбургската империя. Преподаването там на турски и арабски езици датира от 1675 г., когато след първото поражение на турците в Европа (1664) великият везир Ахмед Кьопрюлю сключва двадесетгодишен мир с император Леополд І. Възникналата нужда от преводачи пробудила и научния интерес към Ориента. В 1754 г. императрица Мария Терезия основава Академията за ориенталски езици („K.u.k. Akademie für orientalische Sprachen“), където се изучавали турски, арабски и персийски езици и култура. Повечето нейни възпитаници (сред тях – също Joseph von Hammer-Purgstall, оставил между ценните си произведения и една 10-томна история на Османската империя) постъпват на дипломатическа служба.[1] Може би затова в специализираната литература началото на ориенталистиката като научна дисциплина се свързва повече с учреденото по-късно в Париж „École spéciale des langues orientales“ (1795).
През втората половина на ХVІІІ в. земите на унгарската корона са част от Хабсбургската монархия, като императрица Мария Терезия е и кралица на Унгария (1740-1780). С нарастване броя на немските заселници в страната, от 1784 г. немският бива въведен като служебен език, макар латинският да се запазва като официален език в кралството до 1844 г. Немското културно просмукване позволява в Унгария отрано да проникнат модерни за времето идеи в областта на историческите и езикови дирения, които да помогнат за прецизиране на произхода на маджарския народ. Унгарската историческа традиция, съхранена в старите средновековни хроники (Gesta Hungarorum и Gesta Hunnorum et Hungarorum), смята тюркските народи за най-близки родственици на унгарците. Самият език, обаче, насочвал в друга посока. И макар това обстоятелство да сложило началото на продължителен научен дебат, то обусловило и засиления интерес в Унгария към тюркските народи и езици.
От кореспонденцията на немския математик и философ Gottfried Wilhelm Leibniz (1646-1716), който разработил списъци с основни думи и понятия за съпоставяне при различните езици с оглед установяването на възможно родство, с първия професор по турски и други източни езици във Виенския университет Johann Baptist Podestà (ок. 1625 – ок. 1703) проличава, че ако Лайбниц приемал връзката между унгарския и финските езици и поставял маджарската прародина в региона на Волга и Кама, то Подеста намирал и отвъд Каспийско море „маджари“ с език, подобен на унгарския в Европа. Той извличал и латинското название на унгарците hungari от имената хуни и гаури. Последното не се споделяло от видния унгарски учен на времето Daniel Cornides (1732-1787) – секретар на граф József Teleki и професор по дипломатика и хералдика в Пещенския университет. В писмо до тъста на своя меценат Tamás Róth от Királyfalva (1778), с когото често обменяли мисли за произхода на унгарците, делата на хуни и авари, привилегиите на кумани и яси, въпроса за унгарското рунно писмо и пр.,[2] Корнидес отнася маджарите към споменатите от Абулгази „ун-уйгури“ в Монголия, които той отъждествява с т.нар. hunogari при Йорданес и „оногурите“, наричани по-рано хуни. А в друго писмо до György Pray (1723-1801) той съобщава за намерения във Венеция ценен манускрипт (преоткрития по-късно Codex Cumanicus), от който бил преписал първите 22 страници и който поставял в нова светлина въпроса за езика и произхода на куманите. Заключението му било, че т. нар. куни от времето на крал Ладислав и куманите при Бела ІV били един и същ народ – вероятно татари-кипчаки, говорещи на татарски диалект. В своите трудове Корнидес обръща голямо внимание на ранната унгарска история. Същото прави и Дьорд Прай, който, след премахването на йезуитския орден в 1773 г. и назначаването му от Мария Терезия за „историограф на кралство Унгария“, се вълнува от връзките на хуни, авари и унгарци.[3] Без да бъдат тюрколози в тесния смисъл на думата, двамата унгарски учени от ХVІІІ в. засягат теми, които ще станат по-късно обекти на историческата тюркология.
Друго голямо име в унгарската хуманитарна наука от втората половина на ХVІІІ в. и първата половина на ХІХ в. е лингвистът Sámuel Gyarmathi (1751-1830). Като учител и придружител на сина на граф Gergely Bethlen в университета в Гьотинген, център на сравнителната лингвистика по онова време, той се запознава с големия немски историк и специалист по северна и източна Европа August Ludwig von Schlözer (1735-1809), който оборвал хипотезата на Прай за родството между маджари и тюрки и не бил склонен да отнася дори хуните, аварите и хазарите към тюркските народи поради липсата на надеждни езикови сведения. За него историята трябвало да се основава на достоверни източници и лингвистични податки, позволяващи езикови съпоставки. Подобно на Лайбниц, той също държал народите да се групират на базата на техните езици, а не по други несигурни критерии. Срещата с него повлияла на Дьярмати и той доразвил идеите на друг един унгарски езиковед, йезуита János Sajnovics (1733-1785), за връзката между унгарския и саамските (лапски, лапландски) езици. През 1770 г. Шайнович обнародвал своя пионерен за сравнителната лингвистика труд, а в 1779 г. Дьярмати добавя в съпоставките освен саамски (лапски) така също фински, естонски и няколко други уралски езици, включвайки освен това речник на татарските и славянски диалекти в сравнение с унгарския език.[4] Трудът му бил приветстван от научната общност като крупен принос в езикознанието. Впоследствие Дьярмати публикува и един „Vocabularum“ (Vienna 1816), в който унгарски се съпоставя с 57 други езици. Трудът на Дьярмати бележи по-висок етап в развитието на езикознанието, защото в него за пръв път се очертават контурите на цяла лингвистична общност, угро-финската, а в по-широк план и уралската. Това предхожда със седем години обособяването на другото голямо езиково семейство – индоевропейското, а с него и на индоевропеистиката, послужила като основа за развитие на сравнителното езикознание. Защото, макар идеята за произхода на европейските езици от общ „скитски“ праезик да е била изказана още през 1653 г. от Лайденския професор Marcus Zuerius van Boxhorn (1612-1653), а през 1767 г. френският йезуит мисионер Gaston-Laurent Cœurdoux (1691-1779) да изпраща доклад до френската Académie des inscriptions et belles-lettres, доказващ сходството на санскрит с латински, гръцки, немски и дори руски език, връзката между индийските и европейските езици е била публично формулирана едва през 1786 г. от Sir William Jones (1746-1794) в реч по повод третата годишнина от основаването на (Кралското) Азиатско дружество (на Бенгал) и това се е наложило като начало в индоевропейските проучвания и на сравнителната лингвистика въобще.[5]
В Унгария работата на Дьярмати е посрещната с интерес, но и със смесени чувства. Тюркската теория отговаряла по-добре на сведенията, съхранени в историческите извори, но резултатите от северните експедиции говорели в полза на „финско-унгарската връзка“. Още в 1730 г. се появява описанието на северните райони на Русия и Сибир на пленения край Полтава шведски офицер Philip Johan von Strahlenberg (1676-1747). То наред с географските наблюдения и карти, етнографски и антропологични сведения, съдържало и една от първите класификации на тюркски, угрофински и палеоазиатски езици (Tabula Polyglotta), с което трудът се превърнал в основен наръчник на зараждащата се алтаистика.[6] По-късно излиза и работата за произхода на унгарците на немския историк и езиков изследовател на руска служба Johann Eberhard Fischer (1697-1771), в която те са поставени в една обща „скитска“ група с родствените им „югорски“ (угърски) народи хантийци и мансийци, разглеждани като „останали назад маджари“, произлизащи от уйгурите по западните граници на Китай.[7]
С времето двете хипотези започнали взаимно да се допълват, особено след като били установени типологичните сходства между угрофинските и алтайските (в частност тюркските) езици. Немският ориенталист Wilhelm Schott (1802-1889) например e бил склонен да поддържа идеята за финско-тюркско-унгарското родство и е смятал унгарците за смесица от тюрки и „хипербореи“ (саами, самоеди). По-късно и Friedrich Max Müller (1823-1900) поставил в една „туранска“ общност финските, самоедски, татарски (тюркски), монголски и тунгузки езици.[8] Те се намирали извън семействата на семитските и „арянските“ (арийски, т.е. индоевропейски) езици и били „номадски“ езици за разлика от другите две общности, които той определя като „държавни“ (политически) езици. Макс-Мюлер отделя в „туранските“ езици две подгрупи – северна и южна, като поставя унгарския в северния раздел, финския клас и угърския клон, редом до вогулски и остяцки като най-близки негови родственици. С годините теорията му била отхвърлена, а северната група – преименувана в общност на „урало-алтайските езици“. Използваните от него термини „туран“ и „турански“ обаче били възприети сред патриотичните унгарски културни и научни кръгове, а впоследствие – и от турските националисти.
В Унгария идеята за „туранското“ езиково родство намира благоприятна почва и на политическа основа. Тя се появява десетина години след краха на унгарската революция (1848-1849), за чийто разгром допринася руската военна подкрепа на австрийската армия. Последвалият натиск в страната, придружен от засилена германизация, разпалва анти-хабсбургските и анти-германски чувства, а намесата на Русия слага начало на трайно напрежение в бъдещите двустранни отношения. От друга страна, част от борците за национална независимост, следовници на Лайош Кошут, намират убежище в Османската империя. Това подхранва симпатията към турците, приемани от мнозина за близки и потенциални съюзници на унгарското дело. Така унгарският „туранизъм“ се поражда като ответна реакция на смятаните за еднаква заплаха за унгарската нация пан-славизъм и пан-германизъм. Това става и допълнителен мотив за развитието на тюркологията в Унгария.
Тук е може би мястото да се сподели още едно наблюдение. Немалка част от учените ориенталисти се оказват с еврейско потекло. Разбира се, не за всички този факт е изрично потвърден, освен това наличието на „еврейска“ именна номенклатура не трябва да се свързва непременно с произхода – тя може да е резултат и на влиянието на библейската традиция в съответната християнска общност, откъдето Joseph, Jacob, Samuel, Solomon и пр. стават обичайно срещани имена. Унгарският „случай“ обаче е по-особен. Много евреи подкрепят унгарците в борбата им за независимост, за да подобрят и собствения правен статут. Те допринасят за развитие на днешната унгарска култура. Дали генетично предопределено или в резултат на възпитанието в училище и тесния семеен кръг, но те сякаш по-лесно навлизат в тайните на източните езици. Характерна черта за ранните ориенталисти е умението им да боравят с дузина езици. Тази „полиглотия“ се наблюдава също сред най-добрите представители и на съвременната ориенталистика.
Казаното важи с пълна сила за основоположника на научния туранизъм[9] и пионер на унгарската тюркология Ármin Vámbéry (1832-1913). Роден като Hermann Bamberger (Vamberger) в бедно еврейско семейство, той отрано се грижи сам за прехраната си. Вече 15-годишен, преподава по десет часа дневно чужди езици и използва останалото време, за да изучава английски, френски, датски, шведски, гръцки, руски, сръбски и някои други славянски езици. Интересът му към Изтока го кара да се заеме с турския и източната поезия. На 22 години заминава за Истанбул. Препитава се като преподава френски по домовете на влиятелни семейства. Превърнал се в истински османец, работи като секретар на видния танзиматски деец Фуад Паша и с времето установява близки връзки с представители на местния елит. Прави преводи на османски исторически трудове и издава в 1857 г. един немско-турски речник, успява по-късно да усвои редица тюркски диалекти. Теодор Херцел, бащата на ционизма, го описва през 1900 г. като унгарски евреин, който не знаел дали е повече турчин или англичанин, перфектно владеещ 12 езика и добре запознат с пет религии, на две от които бил свещеник, т.е. по всяка вероятност – атеист. С финансова помощ на Унгарската академия на науките и по поръчение на Британския геологичен институт А. Вамбери предприема през 1861 г. в качеството си на английски агент, облечен като сунитски дервиш под името Рашид ефенди, едно тригодишно пътешествие в недостъпните дотогава за европееца територии на Персия и Средна Азия. Обнародваният след завръщането му пътепис (1864) е посрещнат в Европа с огромен интерес, а неговият автор получава признанието на английското общество, след което император Франц Йозеф го назначава за професор по източни езици в Будапещенския университет. Във връзка със 70-годишния си юбилей през 1902 г. Вамбери е поздравен от академични институции на цяла Европа, а британският крал Едуард VІІ го провъзгласява и за почетен командир на кралския Викториански орден за неговото „приятелство към Англия“. Век по-късно става ясно, че Вамбери е бил в услуга на службите на Форейн офис като агент за борба с руското проникване в Средна Азия.
Като тюрколог, член на Унгарската академия на науките и университетски преподавател, Вамбери пръв въвежда в унгароезичен научен текст термина „turán“. Той поддържа идеята за тюркско-унгарското езиково и етническо родство и се бори срещу угро-финската теза. Според него, големият брой прилики между тюркските езици и унгарския говорел за общ произход в Северна Азия. Основният аргумент той виждал в типологичното сходство между тях и множеството (поне 300-400) древнотюркски думи в унгарския речников фонд. Той смятал унгарския за контактен или по-скоро – смесен език, плод на взаимопроникването на ранните унгарци с тюркските народи, в резултат на което унгарският е придобил своеобразен двойствен характер (едновременно уралски и тюркски). Идеите на А. Вамбери срещнали силен отпор от страна на угро-финистите, което породило и т. нар. „угро-тюркска война“. С времето представата за унгарския език като тюркски, снабден с много угърски елементи, започнала да отстъпва пред тази за унгарски език като угърски, но със силни тюркски влияния. Днес преобладава мнението за угро-финския произход на унгарския език и само в Турция продължават да смятат унгарски и турски за принадлежащи към два различни клона на едно по-голямо урало-алтайско семейство. С развитие на съпоставителното езикознание, обаче, все по-често се поставя под въпрос съществуването на хипотетичната уралска и дори алтайска общност, като внимание започва да се обръща към ареалните връзки и взаимодействия на евразийските езици. В този контекст значението на Вамбери и неговото творчество добива нова актуалност (срв. например работите на András Rona-Tás, Tibor Halasi-Kun и др.). Сред най-изтъкнатите ученици на Вамбери са арабистът Ignàc (Itzhaq Yehuda) Goldziher (1850-1921) – един от основателите на ислямоведческите проучвания в Европа и тюркологът József Thury (1861-1906), а измежду по-съществените му трудове са тези за чагатайския език и уйгурските езикови елементи, исляма през ХІХ в., етимологичния речник на „турскотатарските езици“, за „примитивната култура на турскотатарския народ“, за произхода на маджарите, за тюркския народ в неговите етнологични и етнографски отношения (тук е разгърната най-пълно идеята за туранизма), за западните влияния на Изток и др.[10]
Към края на ХІХ в. още един голям унгарски учен нетюрколог създава база за развитие на международната тюркология за години напред. Това е граф Géza Kuun (1838-1905) с пълното издание на т. нар. „Петрарков кодекс“. Роден в Трансилвания, обитавана някога от куманите, Кун отрано проявява интерес към тяхното минало. Той следва класическа филология в Пеща и получава стабилни познания по гръцки, латински, иврит и сирийски; после изучава арабски, персийски и турски, ставайки един от водещите унгарски ориенталисти. На 29-годишна възраст Кун е избран за член на Академията на науките (1867), като с времето се издига до неин вицепрезидент. Издава източни извори за унгарската история, в това число и такива за заселването на маджарите, но някои работи са посветени на куманската история и език. Името на Кун остава завинаги свързано с цялостното обнародване и анализ на Codex Cumanicus (1880), дало тласък за развитието на куманологията.[11]
Пак в унгарските земи на днешна Румъния е роден и следващият прочут тюрколог на времето, Bernát Munkácsi (1860-1937). Той е бил студент на Армин Вамбери и също като него е имал еврейски произход – бил е син на еврейския писател Me’ir Avraham Munk. Отначало се учи в традиционния heder (училище за юдейски деца с преподаване на иврит и религия), после в местната гимназия. Започва да следва медицина, но скоро се насочва към унгарски и немски език и литература. С времето се изгражда като един от големите унгарски езиковеди, фолклористи, литературоведи и етнографи, които определят облика на унгарската тюркология от началото на ХХ в. Предприетите от него пътувания до района на Волга и Кама през 1885 г. и до Западен Сибир в 1888-1889 г., са подкрепени финансово от Унгарската академия на науките и допринасят за събирането на огромно количество материал, който помага за изучаването на угрофинските и тюркски народи и техните езикови и културни връзки с маджарите. В 1890 г. Мункачи бива избран за дописен член на Академията, а от 1900 г. – и за неин пълен член. Над 15 години той е вицепрезидент на Унгарското етнографско дружество и редактор на сп. „Ethnografia“, в 1900 г. основава също сп. „Keleti Szemle“ (Revue orientale pour les études ouralo-altaïques), което редактира до края на живота си заедно с Ignác Kúnos, Zoltán Takács и Pál Teleki. Научните му интереси са изключително разнообразни. За около половин век (1879-1927) обнародва множество трудове и езикови съпоставки, някои от които днес оспорвани, докато други все още съхраняват актуално значение, например за „арийските“ паметници в тюркските езикови заемки, кавказкото влияние в угро-финските езици, хунските и алански езикови паметници в унгарски, стари арменски и арийски заемки в турския, унгарската прародина и пр.[12]
Приблизително по същото време живее и твори един от пионерите на научната унгаристика, оставил значими приноси също в тюркологичната област, Zoltán Gombocz (1877-1935). Той отрано се насочва към езици, свързани с историческите корени на унгарския, което му позволява не само да реконструира вокалната система на „първичния“ угро-фински език и да подработи с János Melich един Унгарски етимологически речник (1914), но и да навлезе в сферата на тюркско-маджарските езикови взаимодействия, като пише за старите тюркски влияния в унгарски език (1908), определени впоследствие като „българо-тюркски“ заемки в унгарския (1912), и подлага на анализ унгарски лични имена с тюркски произход.[13] Сред по-известните негови ученици са Gyula Németh, Lajos Ligeti, László Rásonyi, Hamit Zübeyr Koşay и др.
В следвоенния период изгряват имената на двама изследователи, с които унгарската наука може само да се гордее. Единият от тях, Lajos Fekete (1891-1969), е – наред с Georg Jacob (1862-1837) и Friedrich von Kraelitz-Greifenhorst (1876-1932) – един от основоположниците на османотурската палеография и дипломатика като научна дисциплина. Неговият стандартен труд в областта става образец за надграждане от страна на Mihail Guboglu (1911-1989) в Румъния и на Борис Недков (1910-1975) в България. Освен него, Фекете оставя редица документални и исторически публикации, сред които едно двутомно изследване на използвания от османското финансово ведомство специфичен шрифт сиякат, както и посмъртно издадената му от Г. Хазай работа върху особеностите на персийската палеография.[14]
Другият е лингвистът тюрколог Lászlo Rásónyi-Nagy (1899-1984), който пет десетилетия анализира тюркските (в частност кумански) ономастични данни, допринасяйки за по-добро разбиране на тюркската антропонимика и за обогатяване на знанията върху източно-европейското минало. Рашони е и политически мотивиран – когато при първото следвоенно преброяване в Трансилвания румънските власти поставят с оглед на интеграционната си политика въпроса за „расовия“ (етническия) произход на населението, той обнародва в обширна студия („Valacho-Turcica“) анализ на румънските лични имена с тюркски произход, понеже точно те насочвали към „расата“ на техните носители. Като изтъква ролята на средновековните тюрки на Балканите, той допуска, че тъкмо тогава техни елементи са се били влели в „румънството“. На този проблем ученият се спира в редица свои работи, за да заключи, че вместо да упорства върху въображаемото „дако-романско“ потекло, румънската наука би трябвало да концентрира вниманието си над тюркските елементи в генезиса на румънската държавност.[15]
В годините на Първата световна война се появяват и ранните публикации на Gyula Németh (1890-1976) – един от най-изтъкнатите тюрколози на ХХ в., оставил диря в развитието и на българската наука, било с проучванията си върху турския говор от Видин и класифицирането на турските диалекти в страната, с приноси към проблемите на [пра]българските имена и заемки в унгарския, или с подкрепата на своя ученик György Hazai, който като негов докторант преподава през 1950-те години в Софийския университет и с това допринася за развитието на българската тюркология. Немет е разностранно развит турколог. Той етимологизира редица тюркски думи в унгарския език, имена от българската и унгарската история, прави опит за дешифриране на надписите на съкровището от Надь-Сент Миклош, спира се на спецификата на печенежкия и куманския език и печенежките племенни имена, както са предадени при Константин Багрянородни. Освен това той предлага обяснения за етнонимите тюрк, булгар и куман, пише и върху редица други тюрологични проблеми.[16] Немет е член на Унгарската академия на науките от 1932 г., а след Втората световна война оглавява и нейния лингвистичен институт. Сред неговите ученици се нареждат Tibor Halasi-Kun, Janos Eckman, Hasan Eren (известен турски лингвист, роден във Видин), Zsuzsa Kakuk, György Hazai и др.
Политическите промени след Втората световна война се отразяват и върху развитието на унгарската тюркология. Някои специалисти биват изтикани в „глуха линия“ (например Ласло Рашони). Други, сред които Дюла Немет, трябва да се борят със съперници като Lajos Ligeti (1902-1987), издигнал се до заместник председател на Унгарската АН и наложил собствените си виждания за бъдещето на тюркологията в рамките общо на „алтаистиката“. Част от изградилите се специалисти, като Tibor Halasi-Kun (1914-1991), емигрират в чужбина след смазване на унгарското въстание (1956). Много се нагаждат към новите условия и може би са принудени да сътрудничат на органите на властта. Независимо от политическите ограничения, обаче, унгарската тюркология все още заема водещо място в ориенталистичните проучвания. Неметовият ученик György Hazai (1932-2016), например, който от 1963 г. обновява тюркологията в Хумболтовия университет, става Doktorvater на учени като Géza David (Будапеща), Peter Ziehme и Helmut Nowka (Берлин), Сайора Хасанханова (Ташкент), Валери Стоянов (София) и др. Тюрколози работят и извън столицата – вж. István Mándoky-Kongur (1944-1992). След рухването на комунизма редица ориенталисти преминават на дипломатическа служба (напр. István Vásáry е посланик в Техеран и Анкара, János Hóvári – посланик в Анкара), а други оглавяват научните центрове, в които работят (историкът османист Pál Fodor става директор на Центъра по хуманитаристика към УАН) или продължават да развиват научна дейност, без да са заети с административни отговорности, като Gyula Káldy-Nagy (1927-2011), Klára Hegyi и др. Това свидетелства, че за повече от два века тласъкът, даден на тюркологичните изследвания в Унгария, продължава да действа във времето до днес и да превръща специалистите тюрколози в ценни кадри, посредници между европейската и източната култури. От най-ранните дирения върху маджарското минало до наши дни тюркологията в Унгария е обвързана с разказа за собствената история, собствения произход и собствения „път в живота“ на унгарската нация, което – въпреки несъгласията с една или друга теза – подхранва интереса към Изтока и предопределя по-нататъшното развитие на тази наука като важен елемент на унгарската хуманитаристика. Нека този дискурс тук бъде смятан за скромен трибут към делото на поколенията от унгарски ориенталисти, чието величие отдавна е надхвърлило хоризонта на тесните национални рамки.
-------------------------
[1] В края на ХІХ в. след реорганизация на академията тя е преименувана на Konsular-Akademie (Консулска академия), чийто продължител от 1964 г. става Дипломатическата академия във Виена.
[2] Вж. Nemeth-Török, Zsuzsanna. Die Korrespondenz des Daniel von Cornides mit Tamás Róth von Királyfalva. Dissertation, Wiener Universität, Philologisch-Kulturwissenschaftliche Fakultät. BetreuerIn: Seidler, Andrea. Wien 2010, 320 S. Вж. на: http://othes.univie.ac.at/11987/. Латински текст и немски превод на писмото се намира и на сайта на проекта за дигитална унгаристика на Виенския университет „Hungarus Digitalis“ на адрес: http://www.univie.ac.at/hungdigi/foswiki/bin/view.cgi/DigiHung/CornidesRothBrief12.
[3] Вж. неговите „Annales veteres Hunnorum, Avarum et Hungarorum ab Anno a. C.N. 210 ad Annum C. 997 deducti, Partes tres” (Vindobonae 1761, Fol.) и „Historia Regum Hungariae” (Budae, 1801).
[4] „Affinitas linguae Hungaricae cum linguis Fennicae originis grammaticae demonstrata nec non Vocabularia dialectorum Tataricarum et Slavicarum cum Hungarica comparata”. Auctore Samuele Gyarmathi … Gottingae 1799.
[5] Jones, W. Third Anniversary Discourse. – In: Asiatick Researches, 1, Calcutta 1786 (тук се изказва мисълта, че санскрит, гръцки и латински са имали общи корени и заедно са били родствени на готския, на келтските езици и на персийски). Вж. също Godfrey, J. J. Sir William Jones and Père Cœurdoux: a philological footnote. – Journal of the American Oriental Society, 87, 1967, 57-59.
[6] Strahlenberg, Ph. J. Das nord- und östliche Theil von Europa und Asia insoweit solches das ganze Russische Reich mit Siberien und der grossen Tartarey in sich begreifet. Stockholm 1730.
[7] Непубликуваният трактат на Фишер от 1756 г., в който на 40 страници се тематизира и произхода на унгарците, бил издаден от А. Шльоцер под заглавието Questiones Petropolitanae, De origine Ungrorum, Tatarorum, etc. Göttingen 1770.
[8] Müller, M. The languages of the seat of war in the East. With a survey of the three families of language, Semitic, Arian, and Turanian. London: Williams and Norgate, 1855.
[9] Доколкото ми е известно, за унгарския туранизъм и корените на „унгарско-турското приятелство“ у нас е писала само Пенка Пейковска. Българо-унгарски научни взаимоотношения (ХІХ – средата на ХХ век). София 2005 (вж. в І, ІІІ и V глава). Нещичко за унгарските тюрколози се намирира също в издадения от доц. Пейковска сборник Унгарски учени за България. София 2003, 456 с. (там има данни за Гейза Фехер, Дюла Моравчик, Золтан Гомбоц и др.).
[10] Вж. например Vámbéry, Á. Deutsch-Türkisches Taschenwörterbuch (Constantinople 1858), Travels in Central Asia (London, 1864) = Reise in Mittelasien (Leipzig 1865, 2. Aufl. 1873), Ćagataische Sprachstudien, enthaltend grammatikalischen Umriss, Chrestomathie und Wörterbuch der ćagataischen Sprache (Leipzig 1867), Uigurische Sprachmonumente und das Kudatku-Bilik (Innsbruck 1870), Skizzen aus Mittelasien (Leipzig 1868) Uigurisch-Türkische Wortvergleichungen (Budapest 1870), Geschichte Bocharas (2 Bde., Stuttgart 1872), Der Islam im Neunzehnten Jahrhundert (Leipzig 1875), Etymologisches Wörterbuch der Turkotatarischen Sprachen (Leipzig 1878), Die Primitive Kultur des Turkotatarischen Volkes (Leipzig 1879), Der Ursprung der Magyaren (Leipzig 1882), Das Türkenvolk (Leipzig 1885), Noten zu den alttürkischen Inschriften der Mongolei und Sibirien (Helsingfors 1898 [= Mémoires de la Société Finno-Ougriene, 12]), Alt-Osmanische Sprachstudien (Leiden 1901) и др.
[11] Codex Cumanicus bibliothecae ad templum divi Marci Venetiarum. Primum ex integro edidid, prolegomenis, notis et compluribis glossariis instrunit Comes Géza Kuun. Acad. Scient. Hung., Budapestini 1880, CXXXI+ 395 p.
[12] Вж. например: Munkácsi, B. Arische Sprachdenkmäler in türkischen Lehnwörtern. – Keleti Szemle (KSc), 1, 1900, 156-158; Kaukasischer Einfluss in den finnisch-magyarischen Sprachen. - KSc, 1, 1900, 38-49, 114-132, 205-218, KSc, 2, 1901, 186-198; Hunnische Sprachdenkmäler im Ungarischen. – KSc, 2, 1901, 186-198; Alanische Sprachdenkmäler im ungarischen Wortschätze. – KSc, 5, 1904, 304-329; Die Urheimat der Ungarn. – KSc, 6, 1905, 185-222; Über die uralten armenischen Lehnwörter im Türkischen. – KSc, 6, 1905, 352-357; Beiträge zu den alten arischen Lehnwörtern im Türkischen. – KSc, 6, 1905, 376-379; Spuren eines assyrischen Einflusses auf finnisch-magyarische Sprache. – KSc, 12, 1911-1912, 261-271; Die Bedeutung des Namens der Türken. – Kőrösi Csoma Archivum, 1, 1921-1925, 59-63; и др.
[13] Вж. Gombocz, Z. Honfoglalás elötti török jövevéyszavaink (Budapest 1908); Die bulgarisch-türkischen Lehnwörter in der ungarischen Sprache (Helsinki, 1912); A slávság török elemeiröl (NyK, IV, 1913, 289-294; V, 1914, 271-276); Arpádkori török személyne-veink (Budapest 1915), A pannoniai avarok nzelvéröl (Magyar Nyelv, XII, 1916, 90-102); Über den Volksnamen Besenyö (Turán, 1918, No.2, 209-215) и др. Вж. също издадения post mortem двутомен сборник с негови статии: Gombocy Zoltán össyegyyüjtött müevi (I-II, Budapest, 1938, 1940).
[14] Вж. Fekete, L. Einführung in die osmanisch-türkische Diplomatik der türkischen Botmäßigkeit in Ungarn. I. Lieferung (Veröffentlichung des Kön. Ungar. Staatsarchives). Budapest 1926, LXVIII + 35 S., Tafeln I-XVI; Türkische Schriften aus dem Archive des Palatins Nikolaus Esterházy, 1606-1645. Redigiert von L. Fekete. Mit 10 Tafeln und 1 Karte. Im Aufträge des Fürsten Paul Esterházy. Budapest 1932, LXXI + 503 S.; Die Siyāqat-Schrift in der türkischen Finanzverwaltung. Beitrag zur türkischen Paläographie mit 104 Tafeln. 2 Bde., Budapest 1955, 908 S., 104 Taf.; Buda und Pest under Turkish rule. Budapest 1976, 102 pp. (= Studia Turco-Hungarica, ed. Gy. Káldy-Nagy, III); Einführung in die persische Paläographie. 101 persische Dokumente (Aus dem Nachlass des Verfassers herausgegeben von G. Hazai). Budapest 1977, 594 S. + 242 Tafeln и др.
[15] Вж. например Rásónyi, L. Valacho-Turcica. – In: Aus den Forschungsarbeiten der Mitglieder des Ungarischen Instituts und des Collegium Hungaricum in Berlin dem Andenken Robert Graggers gewidmet. Berlin-Leipzig, 1927, S. 68-96; Contribution à l’histoire des premières cristallisations d’Etat des Roumaines. L’origine des Basaraba. – In : Archivum Eurasiae Centro-Orientalis, I. Budapest 1935, 221-253; Tuna Havzasında Kumanlar. – Belleten, 3, 1939, 401-422 ; Les noms toponymiques Comans de Kiskunság. – Acta linguistica Hung., 7, 1956, 73-146; Les antroponymes comans de Hongrie. – Acta Orientalia Hung., 20, 1967, 135-149; Turcs Non-Islamisès en Occident (Pétchénègues, Ouzes et Qiptchaqs et leur Rapports avec les Hongrois). – In: History of the Turkic Peoples in the Pre-Islamic Period, ed. bz H. R. Roemer (= Philologiae et Historiae Turcicae Fundamenta, Tomus Primus = Pholologiae Turcicae Fundamenta, T. III). Berlin : Klaus Schwarz Verlag, 2000, pp. 303-331. Вж. повече подробности за Рашони при: Стоянов, В. Куманология. Историографски ескизи. София 2009, т. І, с. 246-262, 267-269; т. ІІ, с. 60-71.
[16] Вж. например: Németh, J. Die Rätsel des Codex Cumanicus. – Zeitschrift des Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, 67, 1913, 577-608; Zu den Rätseln des Codex Cumanicus. – Kőrösi Csoma-Archivum, 2, 1926-1932, 366-368; Die Inschriften des Schatzes von Nagy-Szent-Miklós. Mit zwei Anhängen: I. Die Sprache der Petschenegen und Komanen, II. Die ungarische Kerbschrift. Budapest-Leipzig, 1932, 84 S. + IV Taf. (= Bibliotheca Orientalis Hungaricae, II); Les inscriptions du trésor de Nagyszentmiklós, I-II. (Revue des Études Hongroises), [8-] 11, 1933, 5-38; 12, 1934, 126-136; The Runiform Inscriptions from Nagy-Szent-Miklós and the Runiform Scripts of Eastern Europe. – Acta Orientalia Hung., 21, 1-2, 1971, 1-52; и др.